Камбаната разтвори зеленясала уста,
заблъска глухо натежал език.
Над селото слънчасало, над върбалака стар
изтежко се отрони къс метален звук.

Снижили глас, подвикваха през тарбите жени.
Мъжете спомняха умрелите и мачкаха каскетите рехави.
Премина котка през следобеда ленив
и светеха очите й оранжеви лукаво.

А насред път, сред спечената нива,
една жена се сгърчи в прахоляка.
И мърдаше коремът й като могила жива,
а въздухът миришеше на кръв и мляко.

Рождение и смърт - в един и същи миг.
Но мята се камбаната и мъртвия единствено опява.
Нима е по-значителна смъртта, нима е по-велика-
дори когато рождество над селото изгрява?

Не знае никой - само мъртвият лежи
с една усмивка странна и потайна.
Каквото е научил той, не знае никой жив.
С пръст върху устните изчезва във безкрая…