ОТ ДРУГАТА СТРАНА НА ОГЛЕДАЛОТО

И толкова солено е. Дори
привикналите гларуси се давят.
И храчат абортирани мечти -
вълни изтриват стъпките по плажа.
И всеки миг ще пламне този бряг.
Отвъд е безпосочно и безгласо.
И чувам как очите ми пищят
в парчетата разбито огледало.
Кой тази роля – силна – ми вмени?
Като симид душата ми е мека.
И плаче с изтънелите звезди,
но гърбава е. Свежда се полека.
А болката е глухият тръбач.
И все повтаря, че била съм жива.
Две нишки ме държат за този свят.
И всичко друго в мене си отива.
И всичко друго в мен се умори,
и паяжина в тъмното протяга,
а там виси в капана й живот –
достатъчен да стрелям във тавана.


Тази статия е разглеждана: 2837 пъти



» обратно