Кръстопътна кръвта е. И семето,
на седлото по път оцелявало,
корен пуска в крайбрежия ветрени
и покълваме в острите камъни.

Във душите ни -
черкви без покриви -
триста дяволи блъскат с опашките.
И до рани обичаме -
жертвено.
А пък мразим ли -
чак е до кокала.

И земята делихме.
Със кръстове.
Още костите светят оголени.
А пък тя, кехлибарена, ражда пак.
Нека има –
за сватби и помени.

Разорани си търсим Итаките.
И разпънахме с вълчо обичане
Македонии няколко, Тракия.
Като язви болят.
Непритихнали.

Тук копита накъсват синтаксиса.
В угарта на следите пожарени
дълго сбираме сетни остатъци
зад трънливия плет на оградите.

А най-лесно се връщаме с виното
и ръце за прегръдка разтворили,
дълго реем отсам и в отвъдното –
по-високо дори от соколите.

И запеем ли,
пеем си мъката,
да не рукне случайно във сълзите.
И соленото пари в очите ни
подир всяко поредно разсъмване.