Остров. Море. Дъх на смокини.
Стъпки потъват в нощите сини.
Пясъци галещи две тела слети.
Миг, в който се зачеват поети.
Плисък. Вълни. Лунна соната.
Синева. Птици се любят в гнездата.
Изгрев. Първи лъч. Път към безкрая.
Било ли е някога? Не помня. Не зная.

Защо ли говоря за едно нощно будуване,
а не за това кратко и страшно сбогуване...

Свещи. Тамян. Църковна камбана.
Земята — разтворена. Тебе те няма.
Душата отлита от всички простена.
Оставам тук грешна и наранена.

Домът ни от скръб е потънал във мрак,
осиротял и прегърбен от кръстния знак,
една пътека в този миг тръгва отделно,
потъвам в безвремие, време разделно.

От тогава до днеска гори ме вината
всичко ли дадох или нещо спестих,
дали пред тебе прошепнах словата,
които тайно за тебе в рими редих?

Безсилие диво не можах да прихлупя —
от сили земни, неземни да те откупя,
на ангел, на дявол без скрупули, срам
за тебе душата своя във откуп да дам.

Кой педантично земните дни отброява?
Кой мечтите човешки трие с лека ръка?
Кой ни обрича да се търсим в Рая и Ада,
да бъдем щастливи, ако възможно е това?

Поглеждам нагоре, там към звездите,
звездите, до които летяхме в мечтите,
свръхнова изгрява сега в тъмнината,
навярно мен чака сред тишината.

20.04.2002