новини
справочник
заведения
Забравеният родолюбец
Както неведнъж вече стана дума в нашите публикации, докъм средата на ХІХ в. в Бургас преобладава турският и гръцкият етнически елемент, като българското население по това време в нашия край, по редица причини, все още е малобройно.
По тази причина тук по-късно започва национално-освободителната борба и респективно движението за самостоятелна бъргарска църква и народна просвета, предшествани от съпротивата срещу културно-националния гнет на гръцката буржоазия и турското феодално подтисничество. Активната и целенасочена борба за политическото пробеждане на българското население в Бургас и околността му е неразривно свързана с идването в града на поп Георги Стоянов. До 1869 г. в крайморския град съществува само гръцко училище. В него за известен период учителства роденият в Бургас бъдещ варненски и преславски митрополит Симеон.
Но думата ни всъщност е за големия възрожденец и просветител поп Георги Стоянов Джелебов. За него Панайот Маджаров пише в студията си „Да положиш душата си за народа...”: «Бос, един апостол обикаля селата от Бургас до Одрин и събира подписи за признаване на Българската църква. Един корав българин, в чиито дисаги се ражда националното пробуждане на Странджанския край, върви до сетния си час и организира български черкви и училища, насажда у народа си българското...».
Кой е поп Георги?
През 1810 г. в малкотърновското село Гьоктепе (дн. Звездец) се ражда първото дете на чорбаджи Стоян Джелепина (говедаря). Полуграмотният търговец мечтае синът му Георги да се изучи добре и когато пораства го праща в селското килийно училище, където се преподава гръцки език. На 15 години Георги отива в Малък Самоков (дн. Демиркьой, който попада в дн. вилает Къркларели, Турция) , където усвоява тънкостите на аритметиката и гръцката граматика. Когато се завръща в родното си село, той е назначен за учител, като набълзо си спечелва славата на голям познавач на аритметиката. Гьоктепенските чорбаджии, собственици на гори и скели по Южното черноморско крайбрежие, го наемат да им стане писар. След четиригодини писарстване, вече женен, Георги се завръща пак в родното Гьоктепе, където созополският владика Прокопий го ръкополага за свещеник. Минават още три години и той вече е поканен от владиката и созополските първенци на работа в Созопол. Там отново проявява завидно усърдие и добросъвестност в делата си и
владиката го повишава в сан протойерей, а след време го прави архиерейски наместник. Всичките му тези занимания – като се почне от даскалуването, писарството по скелите и се стигне до митарствата из епархията, му предоставят възможността да общува с много и най-различни хора и да стане свидетел на невежеството и теглото на поробения български народ. Това разпалва у него националното чувство и идеята за освобождаване на сънародниците си от омразното гръцко духовно потисничество. За първи път влиза в конфликт с представителите на Гръцката патриаршия през 1867 г., когато остарелият владика Прокопий е сменен от грубия, алчен и нетърпим фанариот Неофит. Двамата духовници стигат до скандал, който странджански народовед Панайот Маджаров пресъздава в монографията си така: «Вън, дърт българино!” - извиква един ден Неофит. „Запиши думите си, за да ги запомниш за дълго време. Те ще ти струват твърде скъпо!” - му отговаря поп Георги и напуска митрополията».
По това време в Бургас вече има значителен брой българско население с оформено национално съзнание. Поп Георги бил известен на първенците в града като деен българин и изявен патриот и след развръзката на разправиите му с гръцкия владика, те тутакси го канят да стане свещеник в Бургас.
Движението за независима българска църква по това време вече е навлязло в решителната си фаза. Макар и вече 57-годишен, поп Георги се включва в тази борба с младежки ентусиазъм. Заставайки начело на борбата за самостоятелна българска църква и просвета в целия Бургаски край, поп Георги, подобно на Левски, непрекъснато обикаля селата и убеждава българските селяни да не признават вече гръцкото духовенство. Той им помага да отворят български училища, в които да преподават антифанариотски настроени български учители и свещеници и да прогонят предишните такива, които поддържали гръцката патриаршия. Активната и патриотична дейност на неуморимия отец, намира отражение и в тогавашния печат. В дописка от Граматиково, публикувана във в. «Право», издаван в Цариград, през 1871 г. се съобщава, че «През 1867 г., благодарение на старанието на поп Иконома (т.е. поп Георги), селото с другите околни села съвършено се освободи от созополския деспот».
След първото чустване на празника на Кирил и Методий през 1868 г., големият родолюбец сторва още един съдбовен патриотичен жест – той преотстъпва собствената си дървена къща, въпреки че има осем деца!, за да се приспособи за българска църква и чилище, които да носят името на двамата славянски братя. Къщата се намирала близо до мястото, където е днешната катедрала със същото име. До пролетта на следващата година вече е приготвена една стая за църква, а тясното коридорче е обособено като училище. Научавайки за това, фанариотските владици пращат донос до мютюсарафина (окръжния управител) в Сливен, че българите, воглаве с поп Георги, са открили «свърталище на бунтовници». Отецът е задържат и изправен пред бургарския каймаканин да дава обяснения. Каймаканинът разпоредил да не се отваря нито църквата, нито училището без официално разрешение от Цариград. Претърпели крах с инсценирания процес, владиците решават с подкуп наново да привлекат към себе си непокорния поп, като обещават да изпратят на учение в Европа синовете му; да дадат по 500 златни лири на всяка от дъщерите му, а на него - 2000 лири, но упоритият странджанец остава неподкупен. След мъчителното преодоляване на множество трудности, пречки и неволи, най-накрая, по Великден, телеграфическо е получена така дългоочакваната благословия за откриването им. Същият ден – на 20 април 1869 г. е отслужена и първата българска църковна служба в Бургас, а не след дълго е открито и първото българско училище в града. Година след това излиза ферманът за самостоятелна Българска екзархия.
Едва след Освобождението на България, през 1894 г. на общоградско събрание се решава на мястото на малката църква да се построи нов голям храм.
Поп Георги Стоянов още на няколко пъти е е арестуван и хвърлян в затвора. За неговото освобождаване се застъпва лично английският консул в Бургас и сливенският български владика Серафим. Под паричната гаранция на бургазлията Яни Русалиев, поп Георги е изпратен като свещеник в Айтос, но там също е подложен на непрестаннни гонения. Крайно изтерзан, неуморният и непреклонен защитник на българщината издъхва на 5 септември 1876 г. в ръцете на най-малкия си син.
Стоян Шивачев го нарича навремето „забравеният родолюбец". Нима ще допуснем?! Но да се надяваме, че Бургас няма да допусне името на този невероятен син на майка България, пламенен патриот и родолюбец, да потъне в забвение изавинаги ще запази в народната си памет спомена за делото му. И нека, минайвайки днес край катедралния храм «Св.св. Кирил и Методий», винаги да си спомняме с благодарност, че тук един сърцат странжанец се е лишил от дом, за да имаме още по турско време българско училище и българска църква в града.
» обратно
