Името ми е Александър  Димитров и съм роден в Пловдив,  а да си роден в Пловдив  поражда зависимост, подобна на тази, която свързва лъкът и стрелата. Спомените за десетки поколения  пловдивчани, предавани от уста на уста, се оказаха особено биографично определящи и донякъде основни виновници на всичко, излязло под моята четка.

 
  Считам също така, че основен  биографичен елемент за всеки  художник е онази сложна амалгама  от творци, събития и изпитания, с които съдбата го е срещнала. Израснал съм сред картините на колоритната пловдивска група, в така наречените й златни години. Времето, когато под един покрив излагаха имена като Петър Григоров, Чавдар Пашев, Здравко Захариев, Георги Божилов, Йоан Левиев, Енчо Пиронков, Димитър Киров, Таньо Танев, Таньо Митев, Марин Топалов, Иван Поповски, Иван Краевски. След срещата с творчеството на тези ярки творци човек отнася в сърцето си нещо, което зрее дълго, неизбежно стремейки се да даде цвят, плод и семена. Пред очите ми израсна поколението на Анастас Константинов, Васил Стоев, Станимир Видев и Недко Итинов, последвани няколко години по-късно от творци като Атанас Хранов, Кольо Карамфилов, Валери Ценов, Милена Мишева и Илия Желев. Самият аз принадлежа на едно поколение, което проходи изцяло сред ветровете на прехода. Представители на това поколение са Ангел Герджиков, Юли Шумарев, Григор Малинов, Евгени Петров, Николай Маринов и Росица Кожухарова.

 
 През 1990 г. постъпих в НХА  "Николай Павлович" в класа на академик Светлин Русев. Завърших през 1995 г. и колкото повече години минават, толкова по-осезаемо става усещането, че срещата с това ателие необратимо ме е променило и това е така, защото добрият учител е този, чиито думи в началото са горчиви, а с течение на времето стават сладки и не се забравят. През призмата на художествената академия и срещайки се с все още младата столица, се докоснах до творчеството на такива имена като Иван Нинов, Калина Тасева, Десислава Минчева, Валентин Колев, Андрей Даниел, Емил Стойчев, Чапкънов, Боюклийски, Генков и много други, все личности с които и най-малката допирателна недвусмислено обогатява.

 
 От няколко години живея  и работя в родния си град. Рисувам на един таван, от  който на запад виждам камбанарията  на черквата "Св. Константин и Елена", на юг Родопите, а на север Стара планина, дърветата на Адата и гробищата. Преди няколко дни в ателието ми гостуваха двама млади ентусиасти, брат и сестра. И както често се случва, разговорът бързо придоби философски обрат. Заговорихме за изкуство, за естетизъм, за художествен изказ. Те така приятно се допълваха в думите, сякаш бяха една душа. Аз повече слушах и по-малко говорех. В един момент момичето ме попита кои художници харесвам и аз смутолевих, че те са твърде много, защото така съм устроен, че мога да видя нещо хубаво и в най-недодяланото произведение. Явно този отговор не й бе достатъчен и тя много решително прекрачи личното ми пространство и повтори въпроса, уточнявайки, че пита за тези, които смятам за изключителни, съвършени и т.н. И в един момент усетих, че това е един от онези особени въпроси, които се нуждаят от особени отговори. И то защото едно е да приемеш нечие творчество позитивно, но съвсем друго е, когато заговорим за изключителност. Тогава всъщност формулираш верую. Помолих да отговоря на следващата среща. Получих съгласие, разговорът пое в друга посока и след това приключи, оставяйки траен и приятен послевкус. 
След тръгването на събеседниците останах сам. Въпросът не ми излизаше от главата. Изброих мислено този или онзи. Сещах се за кумирите на младостта си, за по-късно преоткрити автори и произведения, но не можах да нарека никое от тях съвършено. Накрая стигнах до един Живописец, живял преди много години и променил живота на целия свят. Веднъж невежи и жестоки тълкуватели на изкуството довели при него едно несъвършено творение, изтъквайки недостатъците му. Те казали: "Това творение има недостатък и според закона трябва да го убием с камъни. Ти какво би казал?" Живописецът отговорил, че щом е така, то нека онзи, който счита себе си за съвършен, сиреч без недостатък, пръв да хвърли камък. В онези времена хората все пак били по-предпазливи и никой не се осмелил. И ето че Живописецът очертал профила на опрощението, разположено в пространството на необятната вселенска доброта. Изразил ясно разпознаваемо изображение и го наситил с милиарди нюанси и полутонове. Подчертал структурата с контрасти, описвайки абсолютната светлина и абсолютния мрак. След това създал още произведения, безупречно съвършени, след като недвусмислено ги подписал .........................................и си отишъл.