През есента на 927 г. тук станали предварителните преговори и договаряния между българина Стефан и византийските пратеници Теодор Авук и Василий Родоски. Оттук довереният човек на византийския император Роман Лакапин (920-944) през 928 г. отвел Петровия брат Иван в Цариград. Същевременно през втората половина на IX-Х в. Несебър отново придобил значението на важен пристанищен и търговски център по Черноморието. В една от съставените към 948 г. глави на своята книга „За управление на империята" византийският император Константин VII Багрянородни (913-959) сочи Несебър като едно от последните пристанища на руските лодки еднодневки и на руските търговци от Новгород до Цариград по известния речно-морскй търговски „Путь из варягов в греки":  „От Селина нататък те не се страхуват от никого, но като влязат в България, стигат до устието на Дунав. От Дунав те стигат до Конопа, от Конопа до Констайция, до река Варна и от Варна отиват до река Тичина. Всичко това е българска земя. От Тичина те пристигат в областта на Месемврия и така дотук свършва тяхното твърде мъчително, опасно, пълно с препятствия тежко плаване.

По време на продължителното византийско владичество над българските земи и особено над Черноморската област на юг от Балкана (971 -1186) основна грижа на империята била защитата на балканските й владения от не секващите нападения на печенеги, узи, кумани и др.

През 1063 г. в Цариград и Тракия станал голям земетръс, от който пострадали твърде много и черноморските крепости. Тази била причината да се предприемат възстановителни работи в Несебърската крепост през царуването на Кон­стантин Х Дука (1059-1067) непосредствено след земетръса от 1063 г., както личи от един неотдавна публикуван надпис:   „  Възобнови се чрез помощта на бога стената на Месемврия при Константин и Евдокия..."  Старобългарското предание, съхранено в Българския апокрифен летопис, свързва пък дори изграждането на гра­да с името на българския цар Петър Делян - Гаган (1040-1041):  „Й след това излезе друг цар на име Гаган, а прозвището му беше Оделян, много красив.  И той прие българското и гръцкото царство.  И погуби в Кумида два града, които бяха оттатък морето. И създаде три града на българската земя: 1. Червен; 2. Несебър; 3. Щип. И там царува 28 години и бе посечен от другоплеменник на Овче поле. Броженията през 70-те години на XI в източната половина на Балканския полуостров, свързани с нашествията на печенегите и куманите, дали отражение и в Несебър.

През 1079 г. тук и в околната област бунт срещу византийската власт вдигнало българското население под предводителството на Добромир. Обаче обсипан от императора с дарове, почести и санове, той предпочел да сложи оръжие. Във връзка с омиротворяването на размирната област и сключване на „споразумение и примирие с печенегите и куманите" в Несебър бил изпратен Лъв Диаватин. Тогава Несебър бил временно седалище на византийския флот, който трябвало да се грижи за защитата на черноморското крайбрежие и Долния Дунав от нападенията на варварите. Впоследствие за по-дълго време седалището на неговото командване се преместило в Анхиало. От втората половина на XII в. са запазени редица сведения за стопанската, културната и църковната история на Несебър. Интересно явление представлява и няколкократното му споменаване като „град Месемврия в Тракия" в географското съчинение на италианеца Гвйдо (1119 г.), което впоследствие служи като основа на редица географски и морски карти и портулани през XIII-XV в.

През 1134 г. руският княз на Галиция Иван Ростиславович-Берладник дал дарствена грамота на несебърските търговци за свободна и безмитна търговия в неговото княжество. Изключително интересни данни за стопанския , църковния и манастирския живот през XII в. съдържа типикът на манастира „Св. Йоан Предтеча", чиито данни отчасти са използвани в научното дирене и показват развитието на земеделието, риболовството и търговията в черноморския град.

За издигането на Несебър като важен църковен център на Балканския полуостров важно значение имат някои от станалите през XII в. промени. Още в началото на изграждането на църковната организация тук той станал седалище на епископ. Свидетелство за това е присъствието на „Петър, епископ на христолюбивия град Месемврия", на Никейския събор през 325 г.

През царуването на Юстиниан, към средата на VI в., тукашният църковен представител бил издигнат в ранг „автокефален архиепископ в епархията Хемимонт, без да има подчинени нему епископи. През 70-те години на XI в. несебърският автокефален архиепископ бил издигнат вече в ранг „митрополит". Вероятно с този акт трябва да бъде свързано и построяването на църквата „Св. Богородица", наречена още Новата митрополия или „Св. Стефан".

Според данните на едно слово на съвременника Никита Хониат (+1213 г.) във въстанието на Асеневци (1186-1188 г.) срещу византийското, владичество активно участие взело и населението от областта Загоре и При черноморската област на юг от Балкана. Като база за дебаркиране и съсредоточаване на византийската армия при похода на император Исак II Ангел през лятото на 1190 г. бил използван Несебър.

За да бъдат изненадани укрепилите се в източно старопланинските проходи българи, византийската сухопътна армия била прекарана по море с флот от Цариград покрай Анхиало и била стоварена на брега близо до Несебър. От тук тя навлязла в Стара планина и се отправила към столицата на възобновеното българско царство Търнов град. В Тревненския проход при своето пуническо отстъпление византийците претърпели катастрофално поражение, което едва не довело до пленяването на самия император. След удържаната победа българите настъпили на юг, достигнали до Анхиало, който те превзели и разграбили. По всичко изглежда, че тогава те успели да изтласкат византийците от по-големите черноморски крепости като Варна и вероятно Несебър.

 През 1193 г. чрез действия главно по море византийците успели да възстановят частично властта си над Черноморската област и да поставят във Варна, Анхиало и други градове свои гарнизони. Липсата на преки посочвания в изворите не дава възможност да се установи кога именно Черноморската област на юг от Балкана окончателно и трайно е била включена в пределите на българската държава. Изглежда това е станало по време на похода на цар Калоян (1197-1207), довел до завладяването на Констанца и Варна (24 март 1201 г.) и до пълното ликвидиране на византийското владичество над Българското Черноморие. 

Опитът на императора на Латинската цариградска империя Хенрих през есента на 1206 г. да насочи ударите си срещу някои български черноморски градове на юг от Балкана (Анхиало, Агатопол и др.) не дал някакъв резултат. В продължение на 62 години (1201 - 1263г.) черноморските градове и крепости на юг от Балкана Агатопол, Созопол, Дебелт, Канстрицион, Скафида, Пиргос, Росокастро, Кримна, Анхиало и Месемврия се намирали непрекъснато в пределите на българската държава. През този период Несебър се споменава в редица исторически извори във връзка с интересни събития от българското историческо минало.

Малко преди 6 януари 1235 г. сръбският архиепископ Сава на връщане от Ерусалим пристигнал в Цариград и решил да посети свря зет българския цар Иван Асен II (1218-1241) Той продължил пътя си по море и с кораб пристигнал в град Несебър. Оттук изпратил на царя вест за своето пристигане. Иван Асен II проводил свои слуги и коне, за да придвижат скъпия гост от крайморския град до Търновград. Към края на царуването на Иван Асен II Несебър, Загоре и Южно черноморската област били дадени във владение на зетя на този български цар деспот Мицо (Михаил), който през 1256 - 1257 г. по време на избухналата гражданска война се очертал като един от основните претенденти за царския трон. Твърде интересен епизод от тогавашната история на града било превземането му на 14 юни 1257 г. от венециански флот, състоящ се от 10 галери, начело с адмирал Джакомо Дора. Тогава венецианците ограбили града и някои от неговите църкви. От най-голямата църква „Св. София" (Старата митропо­лия) те взели тялото на св. Тодор Стратилат, челюстта на св. Вартоломей, ръчицата на св. Сист и други свети мощи, реликви и църковни съсъди.

След възстановяването на Византийската империя предоставяната на генуезците, венецианците, пизанците, анконците и на други търговци възможност да търгуват в Черноморския басейн оказала благоприятни последици за въвличането на редица градове от българското черноморско крайбрежие в активна търговия, особено през втората половина на XIII в. Търговската дейност на венецианците и генуезците е засвидетелствувана от редица документи, които досега твърде непълно са използвани в научното изследване.

В един списък на щети, нанесени при търговската дейност на венецианци във Византийската империя, представен на императора през март 1278 г., са разкрити редица интересни и важни конкретни случаи. През ноември 1268 г. венецианецът Марко Арналдо бил обложен с мито в Несебър от данъчните чиновници Протаксименес, сина му Калоян, Михаил Стратигла и Константин Калаурос, възлизащо на 17 перпера. Според венецианското искане те трябвало да му бъдат възстановени. Венецианецът Джакомо Магно пък на два пъти пращал чрез кораба н дубровничанина Марин Бунич платове за продажба в Несебър, а на третия път дошъл лично в същия град с платове. Тук за търговската си дейност бил обложен от данъчните чиновници на тази област с мито, възлизащо на 25 перпера. Същият венециански търговец наел и поправил голям кораб (сандал) и го натоварил с жито което изпратил в Цариград. Управителят на Несебърската област Рукас и неговите власти натоварени да отговарят за житото, обложил с мито закупеното от венецианеца жито, а също и превоза, като го ощетили по този начин събрал 160 перпера и повече. От негова страна се искал да му бъдат възстановени общо 175 перпера, които общо в двата случая бил ощетен. Венецианският търговец Антонио Скайа бил ощетяван много пъти чрез облагане с мито от страна на данъчните чиновници в Несебър, Анхиало и на други места. Нему не било позволявано да продава внасяните от него стоки, а житото, ечемикът и другото зърно, което изнасял, било винаги облагано. Така той претърпял щети общо на стойност 60 перпера, които искал да му бъдат възвърнати. Трафикът, който венецианските и дубровнишките кораби са осъществявали от Цариград до Несебър и редица други пристанища, е несъмнен.

Още по-интересни сведения предлагат някои нотариални актове на генуезкия нотариус Симоне де Албарио, съставени през 1281 г. в Пера. На 9 юли 1281 г. Джованино де Мурта получил от Джакомо Скварциафико, пълномощник на търговеца Перчивале Чибо, 40 топа лаомбардски памучни и модни платове на обща стойност 543 перпера със задължението да ги превози до Несебър или някое друго черноморско пристанище. Той обещал да предаде придобития от продажбата им капитал и печалба на един от двамата при завръщането си, а в противен случай двойно да възвърне стойността на платовете.

На 17 август 1281 г. генуезките търговци Джакомо Уголини и Пагано Оливерио образували търговско сдружение, в което вложили общо 500 перпера в злато и платове тип „скамандър". Пагано се задължавал да откара в Несебър ломлобардски платове и злато на обща стойност 215 перпера и 17 карата с цел да извърши там продажбата им. А Джакомо - в Кафа върху галерата на Тобия Бокари платове тип „скаман-дър" на стойност, 284 перпера и 7 карата със същата цел. Обещавали да приключат търговската си дейност до началото на ноември същата година, след което по равно щели да делят вложения капитал и придобитата от него печалба. На 5 септември 1281 г. Коррадо Траверио получил от Матео Гамбоне в заем 200 перпера, които се задължил да отнесе с търговска цел в Несебър и не другаде, като не променя своя път. Той придобивал правото на четвърт от печалбата. В дадения случай очевидно се касаело за закупуването чрез тези перпери на жито или други селскостопански произведения. Тези нотариални актове разкриват преди всичко предметите на италианския внос в Несебър през XIII в. (преди всичко ломбардски платове и платове тип „скамандър" и златни изделия), а също така начина, по който се извършвала търговията. Същевременно те определят приблизително периода август-септември като време на трафик към черноморските пристанища от Цариград., Това е било непосредствено свързано с продажбата на зърнената реколта, към която италианските търговци проявявали най-голям стопански и търговски интерес.

Приведените сведения налагат извода, че през втората половина на XIII в. Несебър се наложил като един от най-важните центрове на венецианската и генуезката търговия в Черно море. Без съмнение това имало благоприятно отражение върху стопанското развитие на града и на неговия хинтерланд. Отбелязването на пристанището Несебър в Пизанската карта от XIII в. има за следствие по-обстойното му представяне в съставения през 1296 г. пак в този град „Наръчник по корабоплаване": „Месембре е добро пристанище и над споменатото пристанище виждате един кастел. И можете да бъдете сигурни за всички ветрове и дъното е дълбоко между 6 и 30 крачки." Този факт сам по себе си е показателен и сочи, че несебърското пристанище е било често посещавано от корабите на италианците.

 Данните за историята на Несебърската митрополия и нейната епархия през XIII в. са сравнително оскъдни, ала в замяна на това доста интересни. В „Бориловия синодик" се отбелязват митрополитите, които през царуването на Иван Асен II са били под властта на Търновската патриаршия и тогава са починали, а между тях и „Василий, Марко, Никодим, Прокъл, Доротей и Партений - митрополити месемврийски" Сред присъединилите се към унията на Цариградската с Римската църква през 1274 г. между другите е споменат и „митрополитът на Месемврия", който тогава не бил вече подчинен на Търновската патриаршия.

Построяването на три несебърски църкви („Св. Параскева-Петка", „Св. Тодор" и „Св. архангели Михаил и Гав­рил") може с пълно основание да бъде свързано с българските царе от династията на Асеневци и с дейността им за благоустрояването на града. По всичко изглежда, че тяхното построяване трябва да бъде поставено преди 1257 г. Тясната им връзка с търновските църкви „Св. Димитър" и „Св. 40 мъченици" по архитектурен план и украса служи като потвърждение на това схващане.

След близо четиридесетгодишно византийско владичество Несебър и Южното Черноморие отново били присъединени към българската държава. През пролетта на 1304 г. българският цар Тодор Светослав (1300-1322) и неговият чичо владетелят на Крънската област деспот Елтимир започнали офанзива срещу Византийската империя в земите на юг от Балкана и за кратко време освободили от нейната власт редица градове и крепости. По споразумение в българско владение преминали Ктения и Росокастро. Съдбата на южно черноморските крепости се решила с победата, която българите удържали през лятото на 1304 г. в битката при р. Скафида. Месемврия, Анхиало, Созопол и Агатопол и околните им места по споразумение били присъединени към българската държава.

Чрез сключения през пролетта на 1307 г. българо-византийски мирен договор при посредничеството на бившия цариградски патриарх Йоан Век били узаконени завоеванията на цар Тодор Светослав, а самият той се оженил за Теодора, дъщеря на съимператора Михаил IX Палеолог. В замяна на това с кораби от пристанищата на Несебър и Анхиало било изпратено българско жито на бедствуващата византийска столица, което според думите на Георги Пархимер било „лекарство срещу глада.

 През 1330 г. след българското поражение във войната срещу сърбите в битката при Велбъжд византийците нахлули в южнобългарските предели, подложили ги на опустошение и си подчинили градовете Несебър, Анхиало, Айтос, Ктения, Росокастро и Ямбол. За управител на Несебър бил поставен през пролетта на 1331 г. протостраторът Теодор Синадин. Византийският император Андроник III твърде много се боял „да не би жителите на Месемврия да се отметнат" от неговата власт, както това междувременно били сторили вече при похода на българския цар Иван Александър (1331 - 1371) жителите на Анхиало.

В битката при Росокастро (17 юли 1331 г.) българските войски, подкрепени от татарски орди, удържали победа над византийците. Жителите на Несебър, след като узнали за поражението на ромеите, веднага се отметнали от византийската власт, избили тамошния гарнизон, изхвърлили през крепостната стена всички, които не успели да избягат, и доброволно преминали на страната на българския цар. Същото сторили редица други градове и крепости на юг от Балкана. Удържаната победа и завоеванията на българския цар са отбелязани и във възхвалата в негова чест в Кукленския песнивец (1337 г.): „И превзе укрепени градове - Несебър и цялото Поморие с Романия, така също и Бдин и цялото Подунавие, даже и до Морава." През царуването на Иван Александър Несебър и неговите манастири били поставени в привилегировано положение. Това особено личи от грамотите, които този български цар дал на Манастирите „Св. Богородица Елеуса" и „Св. Никола Емонски", и от дарителките надписи на неговия чичо Самуил върху сребърната обковка на Несебърската икона „Богородица Умиление" от 1341-1342 г.68 Възобновяването на някои несебърски църкви („Св. Богородица Елеуса") и строителството на някои нови („Пантократор" и ,Св. Йоан Алитургетос"), извършено в периода 1341 - 1366 г. със средствата на българския цар и негови родственици, в значителна степен променило архитектурния силует на града и го превърнало в изключително важен църковно-религиозен и военноадминистративен център в Черноморската област. Този период именно съвпада с разцвета на Несебър през средновековието.

 През 1351 г. Несебър подобно на някои други южно черноморски градове (Созопол, Урдовиза и др.) бил внезапно нападнат от флота на генуезкия адмирал Паганино Дориа и подложен на опустошение и разграбване. Във връзка с някакъв териториален спор с българския цар Иван Александър през 1364 г. византийският император Йоан V Палеолог потеглил с войската си срещу Българското Черноморие. Той успял да превземе бързо и с лекота редица градове. Византийците подложили на продължителна обсада Несебър, като откъм сушата построили на провлака кула, а откъм морето нападал с кораби. Жителите на града били измъчвани от голяма жажда, понеже се снабдявали с вода от извор, който се намирал извън крепостта. За да прогони обсаждащите византийци, българският цар изпратил част от своята войска и наел турски орди. Това не дало резултат. Между двете воюващи страни били поведени преговори за мир. Според неговите условия византийците, след като получили средствата, изразходвани за войната, снели обсадата разрушили построената от тях кула. В същност това била последната българо-византийска война в многовековните сблъсквания между двете държави. Така Несебър за още няколко години останал в пределите на българската държава. Именно през периода 1304-1366 г. градът укрепнал икономически и преживял голям културен разцвет, превърнал се в един от основните и най-важните центрове на Черноморската област. Във връзка с твърде усложнилите се отношения в Европейския Югоизток в началото на октомври 1366 г. граф Амедей VI Савойски вместо в кръстоносен поход срещу турците потеглил срещу Българското Черноморие. За кратко време той превзел последователно Агатопол, Созопол и Скафида. Оттук западните рицари потеглили към Несебър и обсадили града откъм сушата и морето. Защитата на крепостта, ръководена от българския кастрофилак Калоян, била тъй добре организирана и енергична, че първият пристъп на Амедеевите рицари не успял. Едва на 21 октомври 1366 г. градът бил превзет, защитниците и жителите му били подложени на избиване и ограбване. За управители на града графът назначил Берлион де Форазио и Гийом дьо Шалон. Над кастрофилака, видните граждани, духовенството и обикновеното население била наложена тежка парична контрибуция, която общо възлизала на 20 102 и 1/2 перпера „несебърско тегло" и 118 флорина. Заграбеното и иззетото имущество и стоки (желязо, сол, вино, вълна, мед, восък и др.) било продавано в Цариград и на живеещи в града венециански и генуезки търговци. Гражданите, които отказали да заплатят контрибуцията, били хвърлени в тъмница. До началото на март 1367 г. Несебър бил седалище на граф Амедей VI Савойски. Оттогава по силата на водените с император Йоан V Палеолог преговори градът бил предаден на византийците. За да изплати на савойския граф обещаната сума, византийският император обложил несебърското население с нова контрибуция и събрал общо 11 028 перпера по „курса на Романия" и 545 флорина. След като предал Несебър и останалите черноморски градове на юг от Балкана на Византия, граф Амедей VI Савойски на 23 април 1367 г. окончателно напуснал града и областта. Пребиваването на западните рицари в Несебър било истинско бедствие за местното население. Последствията най-добре се разкрили в по сетнешната история на града, по тясно свързана с историята и съдбата на Византийската империя в периода 1367-1453 г. Този период може да бъде окачествен като период на упадък на средновековния Несебър. Скоро след 1307 г. Черноморската област на юг от Балкана с център Несебър била превърната в апанажно "императорско владение Загора".

През август 1369 г. то било предадено от византийския император в ръцете на неговия син деспот Михаил Палеолог, който влязъл в съюз с добруджанския деспот Добротица и се оженил за дъщеря му (1373 г.). Това било продиктувано от неговите аспирации за завладяване на трона на Трапезундската империя. След два неуспешни опита за това несебърският деспот Михаил Палеолог през 1377 г. бил убит от сина на деспот Добротица Тертер в крепостта Тристрия. Няколко акта на Цариградската патриаршия от периода 1369-1391 г. разкриват интересни страници от църковната и политическата история на града.

През 1369 г. йеромонах Макарий бил въздигнат в архимандрит и игумен на несебърския манастир „Христос Акрополит" и се нагърбил с грижата за неговото възстановяване. Той поел обичайните данъци каноникон и канискион. През 1379 г. византийският император Йоан V Палеолог издал грамота в полза на митрополита на Несебър, с която потвърдил правата му за управление и попечителство над местните манастири „Христос Акрополит", „Св. Богородица Елеуса", „Св. Влас" и „Св. Богородица Агио-сорйтиса". По същество тази простагма изменила едно установено от българския цар Иван Александър положение в периода 1332-1367 г. несебърските манастири да бъдат ставропигиални - пряко подчинени на патриарха. С патриаршеска грамота от 1381 г. решенията на императорската повеля били обезсилени, като над споменатите четири манастира несебърският митрополит придобил единствено екзархийски и надзорнически права, а бил лишен от всякакъв фискален имунитет спрямо тях. Ставропигиалните права на Патриаршията над тези манастири били потвърдени с ново синодално решение от 1391 г. Откъслечните данни на тези документи показват интензивния църковно-религиозен живот в града и неговата област, ролята на манастирите в него и околността. През октомври 1396 г. турците успели да превземат за пръв път Несебър и изселили по-голямата част от населението му в селището ,Чимос край Ахелойската (Чимоската река) превзети и останалите градове от област на юг от Балкана (Анхиало Созопол, Агатопол, Мидия и др.). Доказателство за това е и едно синодално решение на Цариградската патриаршия, по силата на което митрополитът на Хераклея бил поставен за екзарх на Черно море, тъй като окупацията им не позволявала в тях да се поставят митрополити. В ръцете на турците Черноморската област и Несебър останали чак до 1403 г., когато по силата на сключения договор между турския султан Сюлейман Челеби и т. нар. Християнска лига, в която влизали Византия, Венеция, Генуа, Родос и Сърбия, те били отстъпени на византийския император Мануил II Палеолог. През 1410-1411 г. султан Муса станал пълновластен господар на балканските владения на Турската империя. Тогава той обсадил и превзел не само Несебър, но и редица други черноморски градове.

След разгрома на Муса през 1413 г. византийският император като съюзник на неговия съперник Мехмед I получил отново във владение Несебър и Черноморието. Променливата съдба на тази област в един сравнително кратък период е била обусловена от междуособиците, които са разтърсвали Турската империя, особено в нейните балкански владения. Владеенето на Несебър и Черноморската област от страна на Византийската империя било потвърждавано от турските султани чрез нарочно сключени договори, за което свидетелствуват и някои данни на късно византийските историци и хронисти. В духа на господствуващата във Византия политика на Палеолозите още преди своята смърт император Мануил II Палеолог разпределил владяната тогава от империята територия на няколко апанажни владения между своите синове. Четвъртият от тях, деспот Константин Драгаш, получил като наследствено владение Черноморската област с градовете Несебър и Анхиало. Той владял този деспот от 1421 до 1429 г. През 1429 г. по време на похода си срещу Патрас в Морея деспот Константин Драгаш обещал пред своя брат император Йоан VШ Палеолог, че при успех на акцията й завладяването на областта щял да му отстъпи Несебър, Анхиало и прилежащата им област. По този начин те минали отново в „императорско владение". Известно е от Несебърската хроника, че на 20 октомври 1424 г. на път за Цариград този византийски император от Аспрокастрион пристигнал с две катърги в Несебър.

През 1440 г. византийският император Йоан VIII Палеолог отстъпил на брат си деспот Димитър Палеолог черноморското владение, което обхващало градовете от Деркос до Несебър, а също и Силимврия и нейната околност. На 16 април 1441 г. управителят на Цариград Павел Асен заедно с дъщеря си Теодора Асенина, която станала съпруга на деспота, избягал в Несебър. През пролетта на 1442 г. в съюз с турския султан Мурад II несебърският деспот повел активни военни действия срещу византийския император. Двамата съюзници дори обсадили Цариград. След известни перипетии и усложнения, при който в конфликта между двамата братя се намесвали различни сили, в началото на 1444 г. деспот Димитър пристигнал в Цариград, ала бил лишен от своето черноморско владение. В замяна той получил островите Имброс, Лемнос и Самотраки, но продължавал да се титулува „деспот на Черно море". През април 1445 г. флотът на бургундския рицар Валеран дьо Ваврен се отбил за кратко време в пристанището на Несебър и бил посрещнат и снабден с провизии от управителя на града, назначен от византийския император. Несебър като владение на последния византийски император Константин XII Драгаш Палеолог се споменава и във византийските и западните извори от втората половина на XV в. Той бил поискан през късната есен на 1452 г. от пратениците на унгарския крал и Ян Хуниади. Те обещали военна помощ на намиращата се пред гибел империя при условие, че на Унгария бъде отстъпено пристанището Несебър, за да може тук да пристигат по Дунава и Черно море корабите с унгарската войска. Оттук те можели по-лесно да окажат помощ по суша и по море на византийците и на застрашената им столица. Първоначално византийците категорично отказали.

През пролетта на 1453 г., виждайки приготовленията на турците, император Константин XII Драгаш заповядал да бъде съставена грамота, с която отстъпил Несебър на Ян Хуниади и унгарците. Ала вече било твърде късно. Развитието на събитията изпреварило осъществя­ването на вйзантийско-унгарския съюз върху базата на отстъпването на Несебър. Така или иначе, в историята последният номинален владетел на средновековния Несебър преди завладяването му от турците бил унгарският витяз Ян Хуниади. Даните на писмените и археологическите паметници говорят, че през XIV-XV в. Несебър запазва положението си на водещ център на архитектурата, изобразителното изкуство и книжовността в Българското Черноморие независимо от видимия възход, който настъпва в това отношение в Созопол и Варна.

Съхранените паметници на църковната архитектура и на иконописта свидетелствуват за възходящото културно развитие на града. А малкото запазени ръкописи, между които един смесен сборник и една хроника, съставена в града (тя с право е наречена Несебърска и представлява първата хроника на български град!), показват, че в тукашните манастири са съществували скриптории с отколешни и добре поддържани традиции. По отношение именно на културната история на града тепърва новите открития ще разкриват и достиженията. Средновековният Несебър може да бъде охарактеризирай като интересно и своеобразно явление в градския живот на България и Балканския полуостров.

За разлика от много други градски средища той значително по безболезнено изживява прехода от късната античност към ранното средновековие, като запазва положението си на голям градски център с активен стопански живот и търговия. Също така без особено големи сътресения изживява и турското завладяване. Причината за това едва ли се корени единствено в неговото географско местоположение, а по-скоро в съхраняването на определени традиции и елементи на градския живот, които винаги са били необходими на завоевателите, за да възстановят прекъснатия ритъм на стопанската дейност.