След работа, по стар навик, Милен Рашеев се запъти към кафене "Кристал". Когато го лъхна тежкият въздух на заведението, изпита раздразнение. Днес получи заплата, имаше пари и можеше да изпие питието в "България" или на "Панорамата". Но нали си е инерция пак тук се озова. И пак ще гледа познатите до омръзване лица. И пак ще слуша безличните до втръсване разговори.
С нервни крачки тръгна към полутъмния ъгъл. Имаше желание да бъде с гръб към хората. Да не говори. Да не мисли. Но Борис, другар от детинство и дългогодишен колега, го спря енергично с ръка.
- Защо си ядосан?
Милен се подвуоми за миг. После се отпусна намръщен на мястото до него.
- Скарах се с шефа.
- Не е нещо ново.
- Разпореди да намаля с една четвърт катализаторния участък на завод "Заря".
- Но всичко беше добре издържано. Защо го променя!
- Така му и казах, че като се разкрещя. "За какъв ме смяташ, та да не мога да преценя...За глупак ли!" А аз, вместо да замълча, му отговорих. "Не е честно да задавате подобен въпрос на подчинен". И стана една...
Борис се разсмя гръмогласно.
- Чел ли си Джойс!
- Не.
- В разказа му "Схватки" има същия диалог между началник и подчинен.
- Интересно съвпадение.
- Още по-интересно, че произведението е писано преди сто години. Помисли за тези сто години колко много се е променил животът. Но душата, човешката душа, изглежда е останала същата...
С блеснали очи и жестикулирайки непрекъснато, Борис говореше, а Милен безучастно седеше до него. В този миг не го интересуваше променила ли се е или не човешката душа. По-важно беше да намери решение на въпроса защо му вървеше като на Марко Тотев. Неговият колега има късмет да срещне жена, с която вече шестнадесет години беряха цветя от обща градина. Това насищаше душите им с благодатна хармония. Двете им деца допълнително ги зареждаха с оптимизъм и здраве. А той остана без семейство, без опора, без бъдеще...
- Милене, закъсваме с плана за рационализациите - продължи разпалено Борис. - Ти винаги си пълен с идеи. Донеси нещо.
С най-чисто сърце искаше да откъсне своя приятел от мрачното настроение, но отново сгреши.
- Ще ви донеса - подскочи от мястото си Рашев. - Защо! За да не почивам. За да не си доспивам. До тук все пак се понася. А после! После ти дават път, ако включиш някой от големите шефове. Тази богопомазана гадина не само е осъмвала с теб над чертежите, а дори понятие няма от разработката. Но защото е успяла да се докопа...
- Грешиш! Хората около Донев вече ги няма. Слушай драги! С първата ти рационализация наистина, че постъпиха нечестно. Но много по-нечестно спрямо себе си постъпи ти като се отдръпна. Като се отказа!
- С първата нечестно. А с втората?! А с третата...Стоп! Тази игра я продължете без мен.
- И на моите предложения отначало не им провървя - с укор промълви Борис.
Милен прехапа устни. Наистина, така беше, а сега е най-уважавания специалист в обединението. А той - последна дупка на кавала!
Тази жестока оценка, като хвърлен във водата камък, раздвижи отдавна потулени спомени. У него неочаквано ясно оживяха картини от първите години в проектанския институт. Картини от времето, когато с такова безгранично желание работеше, че предаваше два пъти повече проекти от колегите си. И то какви проекти! Но все така се случваше, че не награждаваха него, а някой от близките на началника. Не издигаха него, а някой от обкръжението на директора. Нима е некадърник! Или ако нямаш връзки, ако не умееш да ласкаеш, не можеш да вървиш напред ... - с отчаяние си мислеше. И това отчаяние като пиявица смучеше силите му, като окови тегнеше над фантазията му. Сутрин с все по-бавни крачки вървеше към института. Вечер все по-дълго се задържаше в кафенетата.
Милен вдигна тъжни очи към приятеля си. Колко хубаво би било да прилича на него: да умее да работи без да мисли за пари, за похвали, за длъжности. Да работи, само защото е способен да извърши тази работа. Само защото му е приятно да я извърши. С треперещи пръсти пое чашата от сервитьора и жадно отпи.
В този миг светлоока жена с плавна походка прекоси заведението и застана до масата пред прозореца. Милен съсредоточено я проследи. За секунда очите им се срещнаха и сякаш слънчевият ù поглед бе отправен само за него. Усети как сърцето му се надигна, затрептя, а може би ракията вече бе стигнала до кръвта, та затова почувства в тялото си приятно раздвижване.
Борис забеляза промяна у своя колега и дружелюбно му се усмихна.
- Какво ще кажеш. Неземна птица!
- Да. Има нещо...Нещо различно от другите!
Милен пресуши на един дъх питието, обаче му се стори недостатъчно силно, дори безвкусно.
- Познаваш ли я!
- Благодарение на нейна разработка димът над старото производство вече не поразява дробовете на работниците.
- О! Това Дима Райнова ли е! - изпрати ù възторжен поглед.
С грациозни движения непознатата поднасяше димящата течност към устата си. После плати и се понесе към светлото лице на вратата. Милен набързо се раздели с Борис и тръгна след нея. Когато тя се загуби в многоцветната улица, отиде на плажа и дълго се разхожда по мокрия пясък. Вкъщи се върна ободрен. Намръщи се, когато видя книгите струпани в ъгъла, прашния килим, нераздигнатото легло. "Трябва да се променя. И то още от днес." Каза с твърд глас и сам се учди на енергичността, с която събра мръсните ризи и ги натъпка в отдавна неизползваната пералня. После влезе в хола и за първи път откакто имаше телевизор не натиска копчето му, а седна зад бюрото. Отначало не мислеше за нищо, но постепенно го облада идеята да предложи нова разстановка на цеховете в завод "Прогрес". Този въпрос го занимаваше отпреди година. Днес изпита желание за работа. С треперещи пръсти разтвори парче кадастрон и започна да чертае. Отначало изтегляше хоризонталите мудно, разсеяно. Но постепенно заработи все по-съсредоточено. Работеше и с трепет си представяше как предложението му се приема. Отличават го със званието "Най-добър в професията". Пишат за него във вестниците. Светлооката непозната от кафене "Кристал" се заинтересува кой е този талант. Запознават се.
Глупак! Нали си обеща да не мисли за награди. Тръсна глава и продължи да чертае, но скоро се почувства уморен. Стовари се върху дивана и до болка му стана тъжно, че нищо не е останало от онази стръв, която преди години изпитваше към работата. Като развалена риба се е размекнал. Но трябва да се проемни. Може би първо да започне да спортува. Например да бяга край морето. Или поне да се разхожда. Най-малко по половин час. Всеки ден. Трябва да престане да кисне в това задимено кафене. Да престане да пиянства. Да престане да се мъкне все по едни и същи улици. Да престане да си пилее времето с тази глупава телевизия. Още от утре трябва да започне нов живот.
Но му беше интересно какво щеше да излезе от така внезапно породилото се увлечение и на другия ден пак се отби в "Кристал". Когато светлооката непозната си замина, тръгна по улица, която не бе прекосявал от години. След кратка разходка се прибра вкъщи. Чувстваше приятна лекота и желание по-скоро да се надвесе над чертежа, обаче по стар навик натисна копчето на телевизора. Даваха филм със София Лорен, любимата му актриса. Обеща си съвсем малко да погледа. После му се прииска да разбере каква ще бъде развръзката, но до края на сериала така и нищо не се случи, само дето часовникът показваше полунощ и слепоочията неприятно го боляха.
На сутринта се успа. С яд нахлу измачкания панталон и забърза към института. Беше си взел анцунг и маратонки, но след работа не можа да отиде на плажа, защото имаха събрание. И на следващия ден не отиде, тъй като приятели насила го замъкнаха в "Казиното". В петък брат му го покани на гости, а през първата следобед на новата седмица му се прииска да я зърне и отново се отби в "Кристал". И наистина я вида. И не само я видя, а този път самата тя седна срещу него. Милен нервно скри с ръка яката на ризата. Обаче прецени, че това е глупава поза, пък и чак толкова не е мръсна. Сне китката си и смутено я погледна, но светлите ù очи бяха отправени някъде зад него. След миг тя трепна. Засия. Хвана чашката с кафе и се понесе към съседната маса.
Милен изпи на един дъх ракията и тръгна без да вижда. Когато пъхна ключа в бравата отчаяно прехапа устни. Днес пак не отиде да бяга на морето. И защо!
- Слаб човек! - изскърца глухо със зъби. - Негодувам против познати. Негодувам против началници. Негодувам против цялото общество. Дори мечтая да го променя. А себе си, мога ли себе си да променя!
Безпомощно се облегна на вратата и се изхрачи. После се изхрачи още веднъж. Имаше желание да се освободи от недоволството, от неудовлетворението, което бе натрупал от собственото си АЗ. Когато устата му пресъхна, изстена отчаяно.
- Инерция! Жалка инерция...
А искаше да стане друг. Но как!
Вместо отговор по тялото му пропълзяха ледени тръпки. С нежелание влезе в къщата, недружелюбно потънала в тъмнина. Стовари се върху креслото и дълго стоя като закован. Отначало за нищо не мислеше, а после съзнанието му започна да рисува топъл дом и в него жената от кафене "Кристал". Съзнанието му рисуваше как от очите ù струи опияняващо сияние и този лазурен поглед го изпълва с енергия. Освобождава го от страховете му. Дава му криле също както в стиха, който обичаше да рецитира неговият покоен баща.
"Благословен денят и оня светъл час,
когато първи път аз срещнах мойта мила
и ето - тя с любов и нежност ме окриля"**
Милен извади от библиотеката книжка с изтънели ъгли и погледна годините, през които е живял поета: 1522-1560. Усмивка развижи лицето му. "Предполагах, че през миналите векове мъжете са били по-твърди. Но явно! Не се е проемнила човешката душа. И дали е възможно да се промени!" Въпросът го стресна. Нима това е истината? НЕ! Не е възможно. Искаше да има власт над себе си. Беше уверен, че успее ли да събере сили, ще осъществи власт над своите тяло и душа. Но как! Но откъде да намери сили!
С треперещи пръсти попи потта от челото си и уморено притвори клепачи. В съзнанието му отново изплува образът на светлооката жена от кафене "Кристал".

1985 г.
Бургас