новини
справочник
заведения
ПътятПървото осъзнато усещане бе звънът на мобифона.
- Барбара, жива ли си?!
- Алън - жената почувства опияняваща радост. - Алън... - но въздухът беше плътен като стена и това затрудняваше говора ù.
- Барбара, къде си?!
- Алън... Не знам...
- Барбара, тази сутрин тръгна ли за Търговския център?
- Да... Алън...
- И после?
- Алън... Когато отключвах вратата на офиса,... подът се отцепи.
- И после, мила?
- Алън, не си спомням... Алън, земетресение ли е имало?
- Не, мила. Самолет се е врязъл в сградата.
- Алън... Алън... Задушавам се...
- Скъпа, може би си затисната. Опитай се да си помогнеш.
- Алън... Не ме изоставяй.
- Скъпа, идвам.
- Алън, искам да живея!
- Ще живееш съкровище. И още много утрини ще посрещнем заедно.
- Алън...
- Слънце, в колата съм. И идвам. Не губи кураж!
- Алън...
- Мила, може би не трябва да говориш.
- Алън, искам да живея.
- Ще живееш. А сега си почини. След половин час отново ще ти се обадя.
Алън майн летеше към димящите руини. С усилие на волята се съсредоточаваше, за да прецени какъв е цветът на светофара - до такава степен му беше трудно да върви по релсите на своя ум. Когато стигна, веднага натисна бутона за бърза връзка.
- Мила!
- Алън,... задушавам се...
- Скъпа, аз съм тук. Близко до теб. Викай. Крещи, за да насочваш спасителите.
- Алън,... не мога... Алън, искам да чуя Катрин.
С треперещи пръсти съпругът набра номера на дъщеря им. След миг при него долетя вибриращият ù от вълнение глас.
- Татко, живи ли сте!
- Майка ти, момичето ми, майка ти е в беда!
- Татко, гледам телевизия. Дават как Близнаците горят. Татко, мама да не е била в офиса?!
- Да, детето ми. Обади ù се.
- Мамо! Аз съм Катрин.
- Катрин...
- Мамо!
- Катрин, какво се е случило?!
- Терористи-самоубийци са насочили самолет към сградата, в която си била.
- Катрин, нима всичко това не е случайно?!
- Не... Мамо, искам да си жива!
Петнадесетгодишното момиче се разплака. И Барбара плачеше, но не усещаше сълзите, само осъзнаваше, че нещо я души.
- Мамо, не мога без теб...
Тези думи сякаш отместиха преградата, която не ù позволяваше свободно да диша и за минута госпожа Майн почувства лекота.
- Мамо, аз ще отмъстя! Аз ще отмъстя!
"Ще отмъсти... ". В съзнанието на жената неочаквано ясно оживя споменът за дългогодишната война, която бе волида със сестра си. Барбара беше доведеното дете вкъщи, а глезлата Сара - природеното и смяташе, че след като е оградена от истински родители, може да си развява байрака както намери за добре, тоест когато майка им опечеше кифлички с ванилов крем, да ги излапа без да остави трошичка за Барбара. А после да ù разказва с блеснали очи колко са вкусни. Когато следващия път майка им започнеше да подготвя брашното, за да си отмъсти, Барбара го поръсваше с настърган сапун. Вечерта я посиняваха с колана на бащата. Последвалите болки десеторно я озлобяваха и умът ù измисляше още по-гадно отмъщение. За наказание обърканите мама и татко прилагаха друг садизъм. Тази инквизиция продължаваше до момента, в който Барбара срещна Алън. Светлокосият младеж привлече нейното внимание на първия ù новогодишен бал в гимназиалния салон. Пред огряната в неонова светлина елха душите им се сляха. След този миг животът ù се промени. Любовта ù към Алън така я обсеби, че нито ù оставаше време, нито ù се занимаваше с щуротиите на лиглата Сара. Чувството, което разцъфна в нея направи погледът ù по-топъл, гласът ù по-ласкав. И тази нова Барбара въздейства върху сърцето на Сара. Неусетно малката започна не само с уважение, а със страхопочитание да се отнася към по-голямата си сестра.
- Мамо! Мамо!
- Катрин,... искам...
- Мамо, ако ти е трудно, не говори. Но не се предавай!
- Катрин, искам да ти пожелая да срещнеш мъж, когото да обикнеш.
- Мамо, аз обичам теб. И ще отмъстя... - момичето заплака на глас.
С последни сили Барбара прошепна.
- И аз безкрайно те обичам. И баща ти. Обичай и ти. И не си губи времето с отмъщения... Не това е пътят... Не е това ПЪТЯТ!
01.11.2001 г.
Бургас
» обратно
