Навършиха се  5 години от смъртта на Бургаския поет Христо Фотев. Потапянето в стиховете му е като гмуркане в атмосферата на бургаска привечер.

Днес получихме e-Mail от нашия вече приятел

Д-р Георги Чалдъков,

който казва за себе си, че е "BURGAZLIYA ot 23 fevryari 1940". Благодарим сърдечно на г-н Чалдъков и публикуваме тук и в раздела "поети/ Христо фотев" текстовете, които ни изпраща

КАФЕ “БУРГАС” В ЦЕНТЪРА НА РАЯ
Пет години без Христо Фотев

Д-р Георги Чалдъков

“Не ме търсете в паркинга на рая!”                                     Христо ФОТЕВ 
(от “Книга за свободата”)

ХРИСТО ФОТЕВ – поет, “българин и жител на Бургас”, роден на Благовещение-1934 г. в Истанбул, на 27 юли 2002 г. тръгна от София с ”асансьора към небето”.

     Ако беше жив, а можеше да бъде жив.*

“Но аз съм жив – на гарата съм в девет.
…Приемам въхитителния риск
да бъда жив, не някакъв излишен
и мъртъв Христо Фотев да съм аз…”

Тогава само “тридесетгодишен”, по-късно той написа:                                 

                                “Най-страшното 
                                 Не е смъртта ни, може би ужасното
                                 е, че сме приживе във тъмната й пластика!”

     Това ми напомня древнокитайското учение Ин и Ян - всяко явление съдържа в себе си и противоположното на него  –  нощ (Ин) и ден (Ян), тъмно и светло, жена и мъж, луна и слънце, болест и здраве, смърт и раждане. Древните китайци са вярвали, че  представени така, явленията и промените (chаnges) могат лесно (easy) да се възприемат и обясняват. Както и “присъствие в отсъствието”, описано в “The Book of Ease” (“The book of Changes”).

     Така 73 години с или 5 години без Христо Фотев (1934-2002-2007) са цикли на явлението Фотев. Някой може да запита защо търсим мъртвите сред живите - обратно на “защо търсите живите сред мъртвите” на жените пред гроба на Исус Христос. Няма доказателство? – “отсъствието на доказателство не е доказателство за отсъствие.”

“Вие казвате: в земята той не мисли.
Нима като не мисли – не живее?
Ний просто не разбираме езика
на хората които са в земята…
(И той престава да разбира нашия.)

…Любими,
неповторими същества, с които
живея аз сред живите – безшумно –
до рамото – отляво – на смъртта.”

     …. На масата запазена в Рая разговаря с Иван Пейчев, Генко Генков, Георги Баев, Димитър Велинов, Славчо Чернишев, Иван Кожухаров... Вместо в “Малина” –  в кафене “Бургас” в центъра на Рая, посещавано също от Лорка, Неруда, Пикасо...

* От лятото на 1995 г., поетът, който написа “единствено в бургаското пристанище, животът ме изпълва с възхищение”, изживя (по-точно изболедува) последните си 7 години в София. Тогава болестта все повече крадеше от думите, мислите и метафорите на поета - той боледуваше в дългите паузи на принудителното мълчание. “Защото спра ли – ще се вкаменя. Ще се превърне в статуя деня.”  Това предчуствие за спиране на живота ставаше все повече реалност. Душата му с “отломъци от жестове” формираше все по-кратки отговори – парчета от трогателни метафори - до последната в последната събота на юли-2002: “Не ме търсете в паркинга на рая!”