Фучи вихрушка, сняг покрива
града притихнал и полето.
Във зимната картина сива
бесилото стърчи проклето.
И сред тълпата настървена
сам Левски, със осанка горда.
Смъртта пристига. Вдъхновено
гърмят тържествени акорди.
Свещеник кръста му поднесе.
Целуна го, след туй увисна.
И тялото смъртта разтресе.
Земята мъка я притисна.
Бесило, ти не си проклето!
В историята - праг съдбовен.
На тебе син на майка клета
изгря във мрака петвековен.
А над бесилка гълъб литва,
бял гълъб пратен от небето.
Разнася той като молитва
на Дякона – светец сърцето.
» обратно