Видях Бургас за пръв път на пионерски лагер

Тодор ЩОНОВ, актьор:
      Искам да не текат толкова бързо годините
      Преди да стане студент в театралната академия, Тодор Щонов вече е изгрял на екрана – Едуард Захариев го е заснел в “Небето на Велека”. Когато завършва класа на Гриша Островски през 1972 г., актьорът има още киноактив - учителят му го е ангажирал за филма си “Герловска история”. По-късно за участието си в лентата на Маргарит Николов “По дирята на безследно изчезналите” Щонов получава наградата на Съюза на журналистите “Златното перо” за ролята на Марко Фридман. 
      Веднага след дипломирането си роденият в сърцето на Родопа актьор влиза в трупата на бургаския театър, където с прекъсване от 9 г. играе и до днес. По съвместителство е и зам.-директор, което го натоварва почти всеки ден с чисто административни дела. Баща е на двама синове - Георги и Захари, които живеят в чужбина.

      На миналия 15 ноември Тодор Щонов закръгли достойните 60 г. Не му се вярва, но това си е факт, който ще бъде публично оповестен и от сцената на ДТ “А. Будевска”. На 23 февруари там е планувана премиерата на “Когато гръм удари” и с този спектакъл театралите ще го поздравят за рождения му ден.

      - Отдавна уговаряме това интервю, ти настояваше да мине време, за да навлезеш в ролята. Добре ли се чувстваш вече като Сава Попович? Как се подготви, гледал ли си други постановки на Яворовата пиеса?

      - Гледал съм едно представление преди 20 г., пак Борислав Чакринов го режисира, но в театър “София”. Играха го и тук, в Бургас. Много впечатляващ спектакъл! Когато разбрах, че пиесата влиза в репертоара, прииска ми се да участвам, преди още Чакринов да ми каже, че ме е разпределил. Тогава игра Руси Чанев - блестящо! Коста Цонев – също. У мен стои споменът за това изпълнение, но не бих казал, че ми е повлиял. Представлението сега е доста по-различно. Надявам се да съм успял да придам моята чувствителност на героя ми Сава Попович. Вече няколко месеца живея с тази мисъл. Четох за Яворов, разни критици как се изказват за него, студии от театроведи четох, някогашни. Исках да се запозная с някои неща по повод пиесата. И си припомних, че авторът има сякаш две лица. От една страна, е много нежен, лиричен, от друга – харамия човек, нестандартна личност, барут. Струва ми се, че Попович носи нещо от Яворов, защото отношението му към света е такова.

      - С какво е интересен този образ днес, минали са почти 100 г. от написването на текста?

      - Има неща, които звучат доста актуално. Например взаимоотношенията между хората в едно семейство, които са се смятали за близки. Днес моралът е съвсем друг, но у Яворов има една реплика, сложена в устата на сина – че бракът вероятно е отживелица. И това е казано преди 100 г.! Днес е видно, хората приемат брака като формалност. Съжителството между мъжа и жената като че ли не е задължение, а искане да бъдеш с човека. Този въпрос още тогава е бил разискван. Сложна и противоречива личност е Сава Попович и се надявам да успея да предам това негово вътрешно боричкане. Не бих казал, че героят има допирни точки с мен, той е човек с твърди, специфични понятия за света и за начина, по който трябва да се живее. Как да се усъвършенства, за да бъде щастлив, да бъде силен... Поне той така си мисли, после се оказва, че не е чак толкова силен и че всичко е илюзия. Даже той казва така: “Човек трябва да живее на земята, а не да лети из облаците като...”. Е, аз не съм такъв маниак като него. Смятам, че природата е тази, която дава сила.

      - Обявиха спектакъла като твой празник, това натоварва ли те повече?

      - Откровено казано – да. Не се смятам за толкова суетен, но все пак е задължаващо. Чувствам се по-особено, не казвам, че ме е страх, но...

      - И за публиката, която определено се завърна в театъра, ще е по-различно представление.

      - Да, надявам се. Мен ме радва фактът, че зрителите намериха пътя към театъра. Това означава, че е преодолян онзи период на реформи и недомислия, което се дължи на две неща – че спектаклите са добри и че публиката иска да ги гледа. Така е, защото театърът е любов. А нали любовта се прави от двама души!

      - През 70-те на миналия век се снимаш в киното почти всяка година при страхотни режисьори – Едуард Захариев, Рангел Вълчанов, Гриша Островски, Маргарит Николов... И колегите ти са от класа – Георги Георгиев–Гец, Калоянчев, Петър Слабаков, Васил Михайлов...

      - Е, в това отношение съм бил късметлия.

      - Но какво се случи, защо после те няма на екрана?

      - Сигурно е съдба. Киното ми е било мечтата, но когато снимахме, винаги бях много зает. Когато получех разрешение – отивах и почвахме снимки. Друг път просто съм бил в репетиции и въпросът с ролите е бил решен. Така постепенно кинаджийската ми активност затихна.

      - Малцина знаят, че си бил заедно на снимки с Николай Бурляев, детето от шедьовъра на Тарковски “Иваново детство”. Поддържаш ли контакти с него?

      - Не, за съжаление. Ние се снимахме в новелата “Стихове” на Маргарит Николов. Тогава Николай беше почти на моята възраст – 25-26-годишен. После на няколко пъти съм се опитвал да се свържа с него, но неуспешно. Имам намерение, като отидем в Москва, през май ще играем там “Женитба”, да го търся. Надявам се на среща – след повече от 30 г.! Като че ли вчера беше... И идването ми в Бургас през 1972 г. - бързо летят годинките. Избираха тогава млади артисти, дойдохме с Любомир Младенов, Сашка Братанова, Виолета Дюлгерова, режисьор беше Симеон Димитров. Аз съм от село край Смолян, Фатово се казва. И понеже там не е имало родилен дом, майка ми отишла в Райково, което сега е квартал на Смолян. Бил съм 13-ото дете поред, записано в дома, било е петък. Но не 13-и, много фаталистично щеше да стане! Не съм живял там, детските ми години са минали в различни градове – Чепеларе, Панагюрище. Съдбата ми беше такава, нямам баща, рано го изгубих и трябваше да ходя по пансиони. В Пловдив съм бил. Така се случи, от 1989 г. до 1997 г. пак там живях. И пак се върнах в Бургас. Сбор от причини имаше, даже не се върнах тук с намерение да остана, но сякаш си дойдох вкъщи.

      - Как ти се вижда Бургас?

      - Обичам си го, има някаква необяснима връзка между нас. За първи път съм бил тук на пионерски лагер. Когато започнахме снимките на “Небето на Велека”, минахме с оператора покрай театъра, а после спахме в къща на същата улица. Тогава си помислих – е, тук да дойда да играя... Много ми хареса. Аз съм Скорпион, пустинно животно, а не мога да живея без рекичка. Когато отида в планината есенно време, ако наоколо няма водно пространство, ми става скучно. Първите години тук – кораби, чужденци, отворени хора, някак си добронамерени към изкуството. Неслучайно има толкова поети, художници, музиканти. Витае нещо в този град, което го няма другаде. На хората, занимаващи се с изкуство, това влияе. Като се върнах от Пловдив през 97-а, Борислав Чакринов ме покани в “Смъртта на търговския пътник” и усетих, че тук ми е мястото. Като че ли не бях отсъствал 9-10 г.

      - От какво си недоволен, какви грешки си отчел?

      - Един милион! Един милион грешки съм допускал – в личен, професионален и обществен план. За личните няма да говоря – те затова са си лични. Къде ли не греши човек!... Като говорехме за киното и театъра – ами грешил съм! Имах такава страст и стръв за работа в театъра и не се интересувах много какво се случва в киното. Отивал съм на пробни снимки, след като съм имал официално разрешение от театъра, а малко преди снимките ми казват, че не може. Тогава съм бъркал, че не съм бил настоятелен. Такъв човек съм, не мога да оставя една работа по средата. Не бих казал, че съм перфекционист, но щом ми предстои премиера в театъра, трябва да се отдам само там. Не мога да се раздвоявам, но това го отчитам като моя слабост. Сега не се сещам за някоя фатална грешка, но определено съм грешник!

      - Какво ти се иска от живота, за какво мечтаеш?

      - Да не текат толкова бързо годините... Просто не мога да повярвам, наистина! Кога се приближи тази дата - не можах да разбера... От определен период нататък много бързо летят годините. Затова ми се иска да понамалят хода си, по-бавничко така... Струва ми се, че имам още неща да правя и ми се иска да успея да ги направя, а за това трябва време.

      - Пожелавам ти всичко, което си намислил, да успееш да го завършиш.

      - Дай, Боже, човек трябва да се надява!