Върви народе възродени!

Върви народе възродени,
към светла бъднина върви
с книжовноста,
таз сила нова,
ти чест и слава поднови!



Думи, които всеки българин знае от момента на пристъпването на училищния праг за първи път.

Думи, които често пъти изговаряме наизуст без дори да се замислим за смисъла и гордостта, които носят.

24 май не е просто поредния официален празник - това е денят, в който всеки българин може да изкрещи с пълно гърло, че е горд потомък на нация, заемаща стратегическо място в историята на Европа.

24 май е символ на достойнство, традиция и духовност.

Достойнство, защото на този ден честваме азбуката, която сме дали на света. Даваща самочувствие, образованост и културна независимост на "вси славяни".

Традиция - най - дълго празнуваният ни празник в историята.

Духовност - празник не на политици и военни, а на културата и науката. На хората градящи устоите на нацията, на хората даващи ни идентичност и на тези, които възпитават поколенията след нас.

На този ден има едно особено вълнение.
То идва от това, че на 24 май ние, българите, отбелязваме не само появата на буквите, почитаме паметта на техните създатели.
Даваме си сметка в каква тежка борба, кога и как – в битка с догми и канони, в битка с носителите на триезичната ерес – Константин Философ - свети Кирил, написа нашите Аз, Буки, Веди.

Годината е 855-та. Годината, след която българския народ заема своето достойно място сред признатите народи на Европа.

Делото на Крили и Методий е значимо не само за времето си, защото отдавна пепелта на забравата щеше да го е покрила и заличила.

Ако тяхното дело беше значимо само за една народностна територия, то щеше да се почита само там, от този народ, не повече.

Ппомним как Климент, Наум, Ангеларий създадоха Преславската, Охридската школа. Как обучиха на четмо и писмо хиляди млади българи.

И това е основание да твърдим, че именно в люлката на Средновековна България се ражда, утвърждава и налага кирилицата като азбука на милиони хора, на много народи.
И този безспорен исторически факт е в основата на националната ни гордост, че и ние сме дали нещо на света.

През годините, през вековете това дело е подлагано на тежки изпитания, но никога светликът на книжнината не е изтлявал, не е изчезвал. Защото е имало манастирска обител, имало е училище, читалище, които са поддържали, съхранявали са българското и са го пренесли през вековете.

Колко прав е бил древният мъдрец като казва, че много често мастилото на учения има стойността на кръвта на мъченика.

И разбираме защо толкова много години всеучилищният български химн звучи така убедително, по просвещенски оптимистично. Защото имаме самочувствието, че сме народ, вградил своята духовност в темелите на Европа, който и днес може да даде важен принос в развитието на общоевропейския облик.

Ние, българите, сме осенени от неоспорима истина - денят на светите братя не търси място за нас в историята, а символизира едно цялостно градивно културно пространство, нашия очевиден дял на сътворци на днешната цивилизация.

Обдарява ни с уникалния шанс да сме различни и дълбококоренни при участието ни в общото съзидание на човечеството.