"Франкфуртер алгемайне": Българите обичат родината и ракията

Днес планината е обезлюдена - от селцата хората се изнасят най-напред в градчетата наблизо, после към София, а накрая в чужбина, разказва Барбара Шефер в пътепис в германския вестник, за който съобщава българската редакция на радио "Дойче веле"
05.05.2005


"Голяма е любовта към родината и към ракията (Срещи из българските планини)" е заглавието на обширен пътепис от германската журналистка Барбара Шефер, публикуван на туристическите страници в броя от 28 април на в. "Франкфуртер алгемайне цайтунг" (FAZ.net).
За публикацията съобщава българската редакция на радио "Дойче веле" (DWelle.de/bulgarian), които предлагат и превод на целия й текст:

"Да идеш в Балкана значи да се събереш с разбойници. На Балканския полуостров никога не са се борили срещу разбойниците. Особено напоследък вестниците непрекъснато пишат за въстания, нападения и кланета" - това пише Карл Май през далечната 1884 г.

Според световноизвестния автор на приключенски романи из клисурите на Балкана - това е централният планински масив в България - се събирали само разбойници. Всъщност обаче това са били борци за свобода, които излизали в планината, за да подкрепят борбата за независимост от Турция (Османската империя - бел.ред.).

Днес планината е обезлюдена -

от селцата хората се изнасят най-напред в градчетата наблизо, после към София, а накрая в чужбина.

От 1990 г. насам населението на България се е стопило почти с 1 млн. и в страната остават само възрастните и онези оптимистични младежи, които вярват, че имат бъдеще в своята държава.

Елена и Неда са на път към хижа "Рай" в Балкана. Под свод от букови дървета стръмната пътека води от Калофер нагоре към входа на Националния парк.

Елена и Неда не бързат, често-често се смеят или припяват български народни песни. Неда е на 70 г., приятелката й - малко по-млада.

По-късно двете седят в схлупеното стайче на хижата, спартански обзаведено с маси от талашит и разнокалибрени столове. В центъра му е печката: метална, лъскава, голяма и кръгла.

"Аз съм една баба", казва Неда с видимо кокетство, защото всъщност изобщо не прилича на бабичка. Очите й блестят, гърбът й е изправен, от нея просто блика жизненост и дори неочаквана еротика.

Разказва с огромно удоволствие за живота си и сякаш непрекъснато се подмладява, колкото по-назад стига.

В Западна Германия за пръв път опитала пиле на грил. Ходила там с мъжа и с децата си, та после хората в селото доста се чудили, че изобщо са се върнали.

"България е моята родина", лаконично обяснява тя и си припомня още едно пътуване с кола чак до Неапол, където се качила на Везувий, за да види планина, която пуши.

В хижа "Левски" се запознавам с Кунка и Димитър - седнали край найлонови торби с провизии, и двамата носят военни униформи.

Кунка реже домати и краставица, после наръсва отгоре овче сирене - шопската салата, без която българите не сядат на масата. С нея пък върви ракия.

Димитър, студент в Техническия университет, е мълчалив млад човек, когото изобщо не можеш да заподозреш в пиянство. Но салата без ракия просто не бива, така че дори той си налива една малка чашка, от която дълго време пийва на малки глътки.

Хижата в подножието на връх Ботев е кръстена на Васил Левски.

Левски и Ботев - тези имена носят още села и градове, дори два футболни отбора. Защото двамата са национални герои на България от освободителните борби. И двамата са родени в подбалканските котловини.

В продължение на повече от 500 г. България е част от Османската империя. През XIX век от Европа и до България достига идеята за националната държава, надигат се въстаници, които се крият из планините.

Един от тези герои е Васил Левски, роден през 1837 г. в Карлово, градче в полите на Балкана, и който по-късно става жертва на предателство и е обесен в София.

В съседния Калофер е роден пък Христо Ботев, поет и активен революционер. С 200 български емигранти от Румъния той превзема австроунгарския параход "Радецки" и тръгва през Дунава да освобождава България.

Но и той се проваля - застрелян е от турски войник.

Димитър говори малко, но не защото английският му е по-лош от този на неговата приятелка. Жизнерадостната Кунка също не може да обясни защо двамата толкова обичат планината. Тъй било и толкоз.

На времето от училище много ходели по планините, тогава из Балкана имало почти толкова хора, колкото и на морето. Цели групи кръстосвали планините, комунистическата държава поддържала гъста мрежа от пътеки и хижи.

Днес идвали в планината винаги, когато им останело малко време. С армията нямали нищо общо, дрехите им били дадени от един роднина, понеже материята била здрава и добре пазела от студ.

Българските туристи не могат да си позволят якета "Гортекс" и пуловери "Флийс".

Обувките им също обикновено не издържат дори на дъжд. Средната заплата в страната е около 140 евро месечно, тъй че пътуването в чужбина, например до Алпите, е само мечта, казва Кунка.

И засега си остава мечта, нищо че Кунка е лекарка и работи в "Бърза помощ" в близко градче, понякога на смени по 36 часа без прекъсване. "По закон не може, ама е така", обяснява тя.

Кунка иска да се махне от тази работа колкото е възможно по-бързо и да специализира дерматология. Грациозната млада жена носи дългите си кестеняви коси с път по средата и хванати отзад на кок, а зелените й очи любопитно оглеждат всичко наоколо.

Питам я как реагират хората, когато от Бърза помощ им изпратят една толкова млада лекарка. "Никак не реагират - отвръща ми Кунка - доволни са, че изобщо някой е дошъл."

В градчето живеели доста цигани, безработицата била висока, непрeкъснато имало сбивания с ножове и злополуки поради пиянство. Кунка не коментира и не оценява, тя просто излага фактите.

Когато им идват гости, Кунка готви типични български манджи, например баница или боб. Слушат народна музика, като най-обичат меланхоличните изпълнения на гайда от Родопите.

Живеят в две стаи в къщата на Димитровите родители, но си имат собствена кухня. Кунка сервира в масивна българска керамика, която се прави вече от столетия от глината в тежката почва на север от Балкана и много се харесва на чуждестранните туристи като евтин сувенир.

Естествено, Димитър ни налива ракия - домашна сливова. Баща му сварил около 50 л - според българския закон, всяко семейство има право годишно да свари най-много толкова. В годините, когато сливите родят много, бабата става отделно семейство, братовчедът и лелята - също.

В България всички говорят за предстоящото влизане в ЕС.

Димитър обаче не вярва, че Брюксел ще успее да забрани на българите да си варят домашна ракия.

Атанас седи на килналата се тераса пред дървената си къща, жена му Минка се присвива на дървената пейчица, смалявайки се допълнително. Иззад дебелите стъкла на очилата си Атанас с буден поглед наблюдава света.

Навремето бил директор на фабрика за розово масло и убеден комунист. "Социалист", поправя той внучката си, която превежда. Когато излязъл в пенсия, заедно със съпругата се върнали на село.

Днес за старите хора било тежко, споделя Атанас, без да се оплаква. Но и за младите никак не било леко, разликата между бедни и богати вече била огромна, та мнозина с носталгия си припомняли за миналото.

В затънтеното селце Свежен също доста неща са се променили. Българите много обичат да поседнат заедно, да поприказват, да си попеят, обяснява Атанас.

Сега обаче живеели все повече "по западному", всеки за себе си. Освен това селото постепенно измирало.

В неговото детство в Свежен още живеели 3000 души и имало осем кръчми. Днес останали 200 жители, нямало училище, пустеещите къщи се рушали или пък в най-добрия случай се превръщали във вили за гражданите.

"Толкоз нещо ни е минало през главата, и тези тежки времена ще преживеем", категоричен е Атанас. Минка, неговата дребна, възрастна съпруга, която инак си мълчи, този път го подкрепя.

Много й било неудобно, че не почерпила с нищо гостите, повтаря Минка на внучката си. По едно време на Атанас му идва до гуша.

Той хуква към къщата и след малко се връща с шише от зехтин и чаши. Разбира се, в шишето няма зехтин, защото в България изобщо не виреят маслини.

Пък и да вирееха, българите сигурно щяха да ги варят на ракия.
Източник: "Нетинфо"