Стачки тук, стачки там
21 Декември 2011, Сряда
Автор: Илиян Стоянов
Тежки времена разлюляват страната. Скачат хора, викат, транспаранти развяват и хоро сред трактори играят
Всеки иска нещо, без да знае точно какво, но яростно скандира и настоява. А най-отпред застанали баш ми ти ония двама убавци председателите на КП „Подкрепа” Константин Тренчев и на КНСБ Пламен Димитров. Повели стадото както овчар овцете си, гордо надуват кавала, размахват гегата и гласовито раздават интервюта наляво и надясно.
Това е действителността по нашите улици последните дни. Всеки, който е недоволен от нещо, тръгна да стачкува на улицата, да иска, да се бори. Вдига гордо байрака и се гордее със своите желания. Питата е обща, не достига, но защо да не си поиска повече? Че нали някой друг ще го извади от джоба си да даде? А ако не се даде нищо, тогава просто ще обвиним министъра на финансите Дянков, че е виновен за положението и пак ще се скандира, но този път за оставката. Ако и това не стане, може и ново правителство да се пожелае. И когато накрая запиташ тези хора какви са исканията им, никой нищо не знае. Всеки протестиращ върви след двете умни глави на синдикатите и вярва на благодатните им приказки.
Правото на членство в профсъюзите е свещено за всяка една демокрация. Всеки работник или служител има право да бъде защитаван от браншовата си организация. Но когато става въпрос за фалирали предприятия реформите и съкращенията са неизбежни. Няма търговец, който да работи на загуба, още повече такъв с 800 млн лева дългове. Всеки уважаващ себе си обявил банкрут и би оставил всичките си служители гладни на улицата. Но БДЖ е предприятие от обществена важност и трябва да бъде спасено. Дори с цената на съкращения на персонала и приватизиране.
За съжаление точно този факт не може да бъде осъзнат от масата на улицата. Синдикатите водят уплашените железничари за носа и им втълпяват розови сънища, че настоящото положение ще се запази за вечни времена. А дали същите тези хора осъзнават, че маймуните станаха много на клона, а кой е все по-изтънял? И когато започнат да скачат още повече го чупят. За тяхно съжаление БДЖ не е социална служба, помощи не раздава. 2 000 души просто са в тежест на системата. Предприятието трупа по 30 млн лева дълг всяка година и изплаща мотриси за още 200 млн пред немски банки. Откъде трябва да дойдат тези пари? Отново от джоба на данъкоплатеца, понеже БДЖ няма свежи капитали, за да си изплаща задълженията. 7 милиона ще плащат, за могат 13 000 да спят спокойно. Реформите бяха ясни – съкращаване на разходите и оздравяване на предприятието. Или това, или 13 000 железничари без работа и държава без пътнически влакови превози.
Но както винаги, един бие тъпана, друг обира парсата. Служителите на БДЖ не са виновни, че ръководството на железницата е натрупало дългове. За тяхно съжаление обаче, те ще понесат удара, виновниците отдавна изядоха парите. Или ще има 2 000 жертви, или 13 000. Точно това трябваше да се каже от Тренчев и Димитров. Трябваше, но не би.
Не може една държава да се управлява от синдикатите. Не може улицата да диктува реформите и разходите на правителството. Всеки там долу може да иска нещо, но големият въпрос е дали бюджетът може да го осигури. А той въобще не е голям, дори в известен смисъл е предварително недостигащ. Пазарната икономика движи държавата, а тя не се влияе от стачките и желанията на работници или синдикати. Синдикалната държава, където всеки получаваше малкото и се наслаждаваше на сигурната си службичка, си отиде с Бай Тошо.
Точно обратно на жалкото положение на железницата Константин Тренчев и Плавен Димитров вдигат на крак отчаяните служители. За 20 дни бяха натрупани 2.5 млн лева загуби. Надявам се, че двамата господа ще изкарат от джоба си пари, за да платят загубите и заплатите на подопечните им стачкуващи за периода, в който не са допринесли с нищо за държавата, освен с исканията си. Но надеждите ми ще останат напразни, отново ние данъкоплатците ще плащаме за уличните приключения на синдикатите. А Тренчев и Димитров не само няма да плащат, но и заплата ще чакат за своя принос. За да е пълна картинката, зам. Председателят на Подкрепа Димитър Манолов се изказа наскоро „Пари има. Дянков да си ходи”. Чудесно, г-н Манолов. Страхотна новина! Ако кажете и в коя нива за заровени или кой ги е взел и къде се намират, до небето ще скачаме от радост. Едно е сигурно – Дянков не ги е взел тези 800 млн, други виновник трябва да се търси.
В пълен контраст с налудничавите искания на синдикатите министър Ивайло Московски ходи в Берлин за тежки преговори около неизплащания дълг от 200 млн за новите мотриси. Немските банки скочиха да си искат парите, за които гарант е самата германска държава. Ултиматумът беше ясен – или ние плащаме, или германците. В известен смисъл тази ситуация бих я нарекъл „да спасяваш кучето, а то да те хапе”. Тежката мисия на министъра завърши с частичен успех – дългът си остава, връщането му продължава, но с голяма сума пари за плащане още тази година и то с пари, които идват отново от бюджета и данъкоплатците. Искрено се надявам, че синдикатите са доволни. Един иска да спаси кокала, друг настоява да го вземе и да го изяде. Също както змията изяжда сама себе си, започвайки от опашката.
Но това не е хепиенд. Сериалът още не е свършил. Въпреки неуспешните опити на Подкрепа и КНСБ да съсипят финансово железницата с умопомрачителните си искания, те не се отказват лесно. Сега протестират срещу спирането на някои влакове, причинено от загубите от тяхната собствена стачка. А овцете в стадото вече съвсем взеха да намаляват. Цял месец глад върна железничарите по локомотиви и вагони, гарите и те се отказват една по една. Но синдикатите си стачкуват ли, стачкуват. Искат ли, искат. Настояват и продължават да си правят ПР по медиите. Стачки тук, стачки там, стачки никъде.
Това е действителността по нашите улици последните дни. Всеки, който е недоволен от нещо, тръгна да стачкува на улицата, да иска, да се бори. Вдига гордо байрака и се гордее със своите желания. Питата е обща, не достига, но защо да не си поиска повече? Че нали някой друг ще го извади от джоба си да даде? А ако не се даде нищо, тогава просто ще обвиним министъра на финансите Дянков, че е виновен за положението и пак ще се скандира, но този път за оставката. Ако и това не стане, може и ново правителство да се пожелае. И когато накрая запиташ тези хора какви са исканията им, никой нищо не знае. Всеки протестиращ върви след двете умни глави на синдикатите и вярва на благодатните им приказки.
Правото на членство в профсъюзите е свещено за всяка една демокрация. Всеки работник или служител има право да бъде защитаван от браншовата си организация. Но когато става въпрос за фалирали предприятия реформите и съкращенията са неизбежни. Няма търговец, който да работи на загуба, още повече такъв с 800 млн лева дългове. Всеки уважаващ себе си обявил банкрут и би оставил всичките си служители гладни на улицата. Но БДЖ е предприятие от обществена важност и трябва да бъде спасено. Дори с цената на съкращения на персонала и приватизиране.
За съжаление точно този факт не може да бъде осъзнат от масата на улицата. Синдикатите водят уплашените железничари за носа и им втълпяват розови сънища, че настоящото положение ще се запази за вечни времена. А дали същите тези хора осъзнават, че маймуните станаха много на клона, а кой е все по-изтънял? И когато започнат да скачат още повече го чупят. За тяхно съжаление БДЖ не е социална служба, помощи не раздава. 2 000 души просто са в тежест на системата. Предприятието трупа по 30 млн лева дълг всяка година и изплаща мотриси за още 200 млн пред немски банки. Откъде трябва да дойдат тези пари? Отново от джоба на данъкоплатеца, понеже БДЖ няма свежи капитали, за да си изплаща задълженията. 7 милиона ще плащат, за могат 13 000 да спят спокойно. Реформите бяха ясни – съкращаване на разходите и оздравяване на предприятието. Или това, или 13 000 железничари без работа и държава без пътнически влакови превози.
Но както винаги, един бие тъпана, друг обира парсата. Служителите на БДЖ не са виновни, че ръководството на железницата е натрупало дългове. За тяхно съжаление обаче, те ще понесат удара, виновниците отдавна изядоха парите. Или ще има 2 000 жертви, или 13 000. Точно това трябваше да се каже от Тренчев и Димитров. Трябваше, но не би.
Не може една държава да се управлява от синдикатите. Не може улицата да диктува реформите и разходите на правителството. Всеки там долу може да иска нещо, но големият въпрос е дали бюджетът може да го осигури. А той въобще не е голям, дори в известен смисъл е предварително недостигащ. Пазарната икономика движи държавата, а тя не се влияе от стачките и желанията на работници или синдикати. Синдикалната държава, където всеки получаваше малкото и се наслаждаваше на сигурната си службичка, си отиде с Бай Тошо.
Точно обратно на жалкото положение на железницата Константин Тренчев и Плавен Димитров вдигат на крак отчаяните служители. За 20 дни бяха натрупани 2.5 млн лева загуби. Надявам се, че двамата господа ще изкарат от джоба си пари, за да платят загубите и заплатите на подопечните им стачкуващи за периода, в който не са допринесли с нищо за държавата, освен с исканията си. Но надеждите ми ще останат напразни, отново ние данъкоплатците ще плащаме за уличните приключения на синдикатите. А Тренчев и Димитров не само няма да плащат, но и заплата ще чакат за своя принос. За да е пълна картинката, зам. Председателят на Подкрепа Димитър Манолов се изказа наскоро „Пари има. Дянков да си ходи”. Чудесно, г-н Манолов. Страхотна новина! Ако кажете и в коя нива за заровени или кой ги е взел и къде се намират, до небето ще скачаме от радост. Едно е сигурно – Дянков не ги е взел тези 800 млн, други виновник трябва да се търси.
В пълен контраст с налудничавите искания на синдикатите министър Ивайло Московски ходи в Берлин за тежки преговори около неизплащания дълг от 200 млн за новите мотриси. Немските банки скочиха да си искат парите, за които гарант е самата германска държава. Ултиматумът беше ясен – или ние плащаме, или германците. В известен смисъл тази ситуация бих я нарекъл „да спасяваш кучето, а то да те хапе”. Тежката мисия на министъра завърши с частичен успех – дългът си остава, връщането му продължава, но с голяма сума пари за плащане още тази година и то с пари, които идват отново от бюджета и данъкоплатците. Искрено се надявам, че синдикатите са доволни. Един иска да спаси кокала, друг настоява да го вземе и да го изяде. Също както змията изяжда сама себе си, започвайки от опашката.
Но това не е хепиенд. Сериалът още не е свършил. Въпреки неуспешните опити на Подкрепа и КНСБ да съсипят финансово железницата с умопомрачителните си искания, те не се отказват лесно. Сега протестират срещу спирането на някои влакове, причинено от загубите от тяхната собствена стачка. А овцете в стадото вече съвсем взеха да намаляват. Цял месец глад върна железничарите по локомотиви и вагони, гарите и те се отказват една по една. Но синдикатите си стачкуват ли, стачкуват. Искат ли, искат. Настояват и продължават да си правят ПР по медиите. Стачки тук, стачки там, стачки никъде.
Прочетено: 4848 пъти