КНСБ – ФАКТОР ЗА ПРОМЕНИТЕ В ТРАНСФОРМАЦИЯТА НА БЪЛГАРИЯ

Новите демокрации извървяха  специфичен път в своето утвърждаване, минавайки през стачни и протестни акции, „кадифени революции” и преговори на кръглата маса,  въоръжени бунтове и войни (вкл. като следствие от разпадането на бивши федеративни държави). Това предопредели разликите в продължителността на прехода, етапите на развитие и степента на реализация на европейския социален модел.
Макар че споделяха сходно историческо развитие в недалечното минало, тези страни и националните синдикати изминаха свой собствен път в стремежа си да се адаптират към променената обща рамка. Натискът за адаптация и иновации в резултат на трансформациите  след 1989-1990 г. и присъединяването към ЕС през 2004 и 2007 г. представляваше огромно и безпрецедентно в исторически план двойно предизвикателство. За синдикатите това означаваше пълна промяна на парадигмата: от централизирани организации със задължително членство, вписани в държавно-партийната система и нейна трансмисия - към доброволни обединения на работниците и служителите с основна мисия представителство и защита на техните интереси в труда.
Политическите, икономическите и социалните трансформации в страните от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) трябва да се разглеждат в тяхното единство - като необходими и взаимно обусловени елементи на прехода, на смяната на системата. Въпреки това, те имат своята относителна самостоятелност – доколкото се решават специфични проблеми и задачи в отделните сфери. Това условно разделение придобива още по-голяма значимост, когато следва да откроим ролята на синдикатите в трансформационния процес - от гледна точка на прякото им участие или възможностите да влияят върху промените чрез различни инструменти на въздействие.
Няколко са важните особености на българския преход, които повлияха в една или друга степен върху позицията и ролята на синдикатите в този процес:
Първо. Дисидентското движение преди промените, въпреки че имаше като цяло общи цели – защита на правата на гражданите и демократизация на държавно-общественото устройство, се изявяваше най-вече под формата на три крила – интелектуално, екологично и синдикално. Тяхното формално обединение под формулата на антикомунизма впоследствие се оказа твърде сложна задача, но пък въздействието им бе достатъчно широко, за да предизвика радикални реформи в целия политически и обществен живот, вкл. засягайки и съществуващите профсъюзни структури.
Второ. Необходимостта от промени се осъзнаваше сред преобладаващата част от политическите актьори, което предопредели мирния характер на прехода. Друг е въпросът, че бяха налице съществени различия по отношение на вижданията им за дълбочината и обхвата на предстоящите реформи. Така или иначе обаче, още от самото начало при очертаването на българския модел на прехода, двата синдиката (макар и от различни позиции) бяха включени в преговорите на националната кръгла маса и там те имаха активно участие.
Трето. Политическият спектър се формираше динамично – в хода на промените и ако през 90-те години преобладаваше двуполюсният модел, то през първото десетилетие на новия век се очерта тенденция към разслояване – в либерално-центристка и националистическа посока, за сметка най-вече на обединената дотогава десница. Въпреки партийното роене, на практика политическите ценности и различия останаха силно размити, като правителствата (било то леви, десни, либерално-центристки или коалиционни) в крайна сметка прилагаха политики, силно повлияни отвън и под диктата на международните финансови институции. Този факт не остави никакви шансове на синдикатите да припознаят като своя нечия партийна платформа и ги принуди трайно да играят ролята на опозиция и коректив на официално провежданата политика.
Четвърто. За разлика от партиите, синдикатите в България и тяхното развитие и сега са сочени като един от положителните примери на синдикално единодействие в страните от ЦИЕ. Двата синдиката (КНСБ и КТ „Подкрепа”) извървяха своя труден път един към друг, независимо от идеологическото им противопоставяне в първите години на прехода. Обединените им позиции, действия и усилия отдавна не носят политически привкус. Те почиват единствено на общите синдикални ценности (солидарност, справедливост, сигурност) и целят постигането на максимално ефективна защита на правата и интересите на техните членове.
Пето. Закъснелите икономически реформи забавиха развитието на страната спрямо болшинството от останалите бивши социалистически страни. Това се отрази изключително неблагоприятно върху стандарта на живот и възможностите за догонваща политика, но в крайна сметка принуди синдикатите в България да действат нетрадиционно – в подкрепа на ускоряване на реформите, бърза приватизация и оздравяване на реалния сектор. Днес ние си даваме ясна сметка, че платихме висока цена, загубихме много наши членове в процеса на преструктуриране на  икономиката, но действията ни бяха както премерени - в посока максимално възможна социална защита на наемния труд, така и национално отговорни – с оглед бъдещото ни европейско членство.
Шесто. България е една от малкото страни в ЦИЕ, на които бе наложена усмирителната ризница на Валутния борд. Това може би беше единствено възможният ход за преодоляване на финансово-икономическата криза и хиперинфлацията от 1997 г., но от синдикална гледна точка валутният борд се оказа онази непреодолима „котва”, с която най-често правителствата спекулираха като аргумент и която съществено ограничи възможностите за преговори на национално равнище. Въпреки подчинението на икономическата и социалната политика на страната на неолибералните догми на Вашингтонския консенсус, често успявахме да предложим или да наложим адекватни политики - дори в условията на Валутен борд. Това е важно достижение на българските синдикати, защото те израснаха и се развиха експертно в една крайно неблагоприятна ограничителна среда.
В тези условия КНСБ ориентира основната си дейност към утвърждаване на ценностите, структурите и механизмите на Европейския социален модел и неговата практическа реализация. Отчитайки предизвикателствата на предстоящите промени, които поставят синдикатите в новия контекст на частна собственост, КНСБ си постави за цел да се съхрани и укрепне като организация за представителство и защита на интересите на своите членове, да разнообрази мотивите за членство и да разшири формите на партньорство и влияние. За изпълнението на тези цели КНСБ пое отговорността да бъде активен участник и агент на промяната, да работи за ускоряване на реформите в  икономическата и социалната област чрез социален диалог, за разширяване на територията на синдикализма и индустриалната демокрация в частния сектор.
В трансформационния процес ние се сблъскахме с много предизвикателства и непредвидени препятствия, имахме своите изстрадани неуспехи, но и значителни постижения. Днес те ни дават самочувствието на организация, която има решителен принос в демократизацията на обществено-политическия живот и реформирането на социалната и икономическата сфери.
Социалното партньорство у нас бе утвърдено като основен механизъм за съгласуване на интересите под силния натиск и с експертното участие на синдикатите.
В този контекст ролята на КНСБ, като най-голямата синдикална организация, бе решаваща за изграждане на индустриалната демокрация и институциите за представителство. Гарантирането на свободите за сдружаване и колективно трудово договаряне бе важна предпоставка за това, но най-често основният двигател за институционалното развитие и осъществяването на самия процес на социално партньорство бяха синдикатите.
Още през април 1990 г. беше създадена Националната комисия за съгласуване на интересите, към която в последствие се присъедини и КТ „Подкрепа”. С това фактически беше поставена основата на институционализацията на социалния диалог в България, която продължи да се развива и укрепва и в следващите години на основата на значими промени в трудовото и осигурително законодателство.
През 2003 г., след значително забавяне, беше създаден Икономическият и социален съвет (ИСС) на България, в който КНСБ излъчи шестима свои представители (законът беше приет през 2001 г. с огромен експертен принос на КНСБ). Безспорно това е съществена крачка към разширяване на социалния и гражданския диалог в България и работата на ИСС беше оценена като изключително полезна на фона на обичайната практика в останалите страни от ЦИЕ да се дублират органите на тристранно сътрудничество с тези на гражданския диалог.
На Шестия си конгрес през 2007 г., в условията на пълноправно членство в ЕС, като предпоставка за развитие на социалното партньорство КНСБ определи - изграждането на гъвкави и адаптивни форми и нестандартни равнища за социален диалог: на браншово ниво с автентични представителни организации на работодателите; на ниво приватизационни холдинги – общи синдикални съвети за координация на действията при защита на различните професионални интереси в отделните предприятия; на регионално ниво – изграждане на структури за партньорство, ориентирано към подпомагане на регионалното развитие и за провеждане на преговори за предприятията и организациите на общинско бюджетиране.
Особено внимание бе обърнато на многократните критики от Европейската комисия за съществени недостатъци в развитието на секторния диалог в България. Като нова инициатива за усъвършенстване на автономния бипартитен диалог на национално равнище беше подписаното на 3 юли 2007 г. Споразумение за препоръчителен индекс на  нарастване на работните заплати в реалния сектор. За съжаление тази практика не продължи през следващите години поради аргументацията на работодателите с настъпилата криза, но КНСБ е твърдо решена да възобнови преговорите както на национално, така и на браншово равнище.
В сферата на трудовото законодателство синдикатите в България (и в частност КНСБ) успяха в значителна степен да се противопоставят на опитите за крайно либерализиране на трудовите отношения, за безконтролно огъвкавяване на заетостта и особено по отношение на т.нар. „външна гъвкавост”.
Благодарение на това в преобладаващата си част сключените трудови договори в страната са постоянни и на пълно работно време. Успяхме да осигурим защита на наемния труд при различните форми на „нетипична” и несигурна заетост – временната заетост, заетост на непълно работно време. Сключените през 2010 г. Споразумения на социалните партньори за работата от разстояние и за надомната работа дават надежда по-голяма сигурност и на този тип заетост. Предотвратени бяха опитите да бъдат въведени Агенциите за временна заетост в първоначалния им и крайно неприемлив за синдикатите вариант. Въпреки огромния натиск от  страна на правителството и работодателите, успяхме да съхраним в приемлив вид добавката за клас, болничните, майчинството и т.н.
По отношение на вътрешната гъвкавост, касаеща най-вече ефективното използване на работното време като инструмент, успяхме да постигнем консенсусни промени в Кодекса на труда. Според нас обаче, по-нататъшното либерализиране и огъвкавяване на трудовото законодателство, без прилагането на адекватни инструменти на социална сигурност, ще препятства постигането на по-висока и по-качествена заетост. Нашето разбиране е, че постигането на оптимално съчетание между гъвкавост и сигурност на пазара на труда (т.нар. „гъвкава сигурност”) е възможно единствено чрез гарантирането на сигурност чрез закона и прилагането на гъвкавост през колективното трудово договаряне.
Не можем да възприемем либерализирането на законодателството по отношение на наемането и освобождаването на работната сила като водещ индикатор за гъвкавост и като предпоставка за създаването на повече работни места и заетост. Напротив, по-нататъшните увлечения в тази посока ще доведат до увеличаване на непривлекателните работни места и, в крайна сметка,  до влошени параметри на заетостта.
Това, върху което трябва да работим в перспектива, е постигането на по-голяма сигурност в преходните пазари на труда. От по-добри законови регламенти се нуждаят преходите от и в статуса на заетост. Успяхме да постигнем повишена защита при безработица (обезщетение в размер на 60% от осигурителния доход преди настъпването на риска) и това е стъпка в правилната посока, но подобни инструменти и механизми на социална сигурност следва да договорим и при останалите преходи – от учене към заетост, от заетост към повишаване на квалификацията, от заетост към пенсиониране и т.н. Специално внимание трябва да обърнем на ученето през целия живот, продължаващото професионално обучение и възможностите за съчетаване на трудовия и семейния живот.
Едно от най-големите предизвикателства за 20-годишното развитие на КНСБ бе реформата на осигурителните отношения и естествено пенсионната система. Благодарение на активността и амбицията на синдиката, в законодателството от 2000 г. бяха възприети сравнително поносими и плавно разположени във времето промени в задълженията на работниците и служителите, а по отношение на заетите в най-тежките и опасни производства бяха запазени възможно най-благоприятните условия за достъп до пенсия.
КНСБ завоюва инициативна позиция и експертен авторитет при провеждане на реформата въпреки нелеката ситуация на валутен борд и натиск от страна на международните финансови институции. Беше използвана цялата палитра на възможности и на синдикално въздействие –  активна професионална, експертна и разяснителна дейност, отстояване на синдикалните предложения и позиции, и не на последно място – „оръжието” на ярките публични изяви,  демонстрациите и протестите. Без активното, устойчиво и отговорно поведение на синдиката, България не би осъществила своята пенсионна реформа, за която продължава да получава положителни отзиви и оценки от редица авторитети във вътрешен и международен план.
За съжаление обаче, поради някои обективни причини, но и под силното негативно въздействие на проведените драстични намаления на осигурителните вноски и други безпринципни решения на входа на осигурителната система от страна на политически кръгове (и с подкрепата на работодателски структури), през последните две години българската осигурителна (и особено пенсионната) система се оказа отново пред старите проблеми – липса на финансова стабилност и злоупотреби с права. Острата необходимост от незабавни промени, в т.ч. и нови рестрикции по отношение правата на хората, принуди синдиката да заеме позицията на генератор на нужни, но и поносими идеи и решения,  както за хората, така и за системата.  Да се правят обаче реформи в пенсионното осигуряване през 2010 г. бе доста по-различно и много по-сложно – хората бяха понесли тежките нормативни решения от 2000 г. и нови такива им се виждаха непоносими. Така, отново българските синдикати, в пряко сътрудничество с Министерството на труда и Националния осигурителен институт, трябваше да търсят най-нужните, но и най-приемливи изменения, с които да се оздрави и стабилизира дългосрочно пенсионната система. В подписаното споразумение между правителството, работодателските структури и синдикатите бе намерено възможно най-доброто решение както по отношение стабилизиране финансите на системата, така и от гл.т. на правата на работниците и служителите, вкл. и на заетите в тежки и рискови условия на труд - един от ключовите проблеми на реформата от 2010-та.
Предстои ни обаче още много работа, за да стане българската осигурителна и по-специално пенсионната система генератор на такива осигурителни права, които гарантират сигурен, достоен и активен живот на всички поколения.
Практиката на усъвършенстване на социалното осигуряване  и колективното трудово договаряне в България бе обогатена с ежегодното договаряне на минимални осигурителни прагове, като в някои от браншовете тези равнища вече се използват като минимални работни заплати за съответните категории персонал.
Въведеният за пръв път през 2002 г. подход за договаряне на минималните осигурителни прагове по икономически сектори и  категории персонал бе замислен като противодействие на ширещата се практика за прикриване на част от фактически изплатените заплати и на нелоялната конкуренция  от страна на сивия сектор в икономиката.  
КНСБ има сериозен принос както за възприемането на идеята, така и за определяне на браншовото колективно договаряне като механизъм за ежегодното определяне на праговете и за разширяване обхвата на дейностите, в които се постигат браншови споразумения. През първите пет години беше постиган среден процент на нарастване между 6 и 8 %, а през 2008 г. бе отбелязан своеобразен рекорд от близо 27 % средно нарастване при споразуменията в реалния сектор, където съответните браншови структури на КНСБ  бяха страна във всички сключени  споразумения.
Натрупаният опит, според нас, трябва да бъде използван за разширяване на практиката - при договаряне на минималните осигурителни прагове да се постига споразумение между социалните партньори за тяхното превръщане в минимални заплати. По този начин ще отговорим и на обективната необходимост минималното заплащане като инструмент да бъде използвано по-гъвкаво и в зависимост от състоянието и развитието на съответните браншове. В тази връзка ние не се отказваме от минималната работна заплата за страната като базисен, минимален социален стандарт, но той може и трябва да бъде надграждан в различните икономически дейности.

Уважаеми дами и господа,
Синдикатите в света понастоящем са подложени на натиск. Засилва се агресивността на работодатели и правителства, трудовите и синдикалните права на наемните работници са застрашени и масово се нарушават. Ситуацията в България не е по-различна.
КНСБ има достатъчно основания да твърди, че в областта на трудовите и социалните права на българските граждани съществува необходимост от внасяне на адекватни законодателни изменения, които би трябвало да установят по-ясни гаранции и защита на правото на сдружаване в синдикални организации, правото на колективни преговори и стачка, правото на информиране и консултиране. Неведнъж сме изтъквали, че синдикалните права са неотменима и присъща част от човешките права и в никакъв случай по ранг те не отстъпват на правото на сдружаване в политически партии, което е защитено в достатъчна степен от българското законодателство.
Нашите претенции са ясни и многократно вече сме ги изтъквали:
-    Правото на сдружаване в синдикални организации трябва да се гарантира с конкретни текстове в Наказателния кодекс;
-    Необходимо е приемането на нов закон за колективните трудови спорове и индустриалните действия, който да съответства на заложения в Конституцията дух и идея за правото на стачка;
-    Наложително е цялостно усъвършенстване на системата от норми, свързани с колективното трудово договаряне, като се подхожда диференцирано към решаване на различните проблеми в бюджетната сфера и реалния сектор;
-    Специално акцентираме върху проблема с неизплатените работни заплати, като настояваме да се възстанови текста за издаване на изпълнителен лист в Гражданско-процесуалния кодекс при неизплатени възнаграждения или обезщетения на работници и служители.
Мисля, че дискусиите на нашата конференция биха могли да се съсредоточат в няколко взаимно зависими проблемни области, свързани с продължаващите икономически и социални трансформации в страните от ЦИЕ в условията на  членство в ЕС.  Това, което ги прави особено значими, е, че те вече засягат не само новите, но и старите страни-членки.
На първо място, това е приемането на пакта „Евро+”,  който поставя и втория възможен аспект на дискусии - за това, доколко сериозна е заплахата за социалното измерение на Европа. Следването на идеологията на пакта и налагането на Европейското икономическо управление поставят под въпрос социалните ‘acquis’ и автономията на социалните партньори в Европа. Те ще доведат до все по-нарастваща несигурност, неограничена гъвкавост и влошаване на условията на заетост, включително политиката по доходите, образованието и пенсиите.
На следващо място, това изисква синдикатите да преразгледат своите стратегии както на национално, така и на европейско равнище и да се опитат да постигнат правилния баланс. Наред с акциите за мобилизиране на протеста на европейските работници и служители срещу икономическото управление, което омаловажава социалното измерение на Европа, е необходимо засилване на координацията на синдикатите на секторно европейско равнище, преодоляване на недоверието между националните синдикати, преосмисляне и повишаване на европейската синдикална солидарност.   
По-специално бих искал да се спра на това - какво означава за правата на трудещите се и за синдикатите пактът „Евро+” и каква е нашата позиция във връзка с него.
КНСБ настоява за стриктно придържане към постановките от Договорите за Европейския съюз, в т.ч. и от действащия Лисабонски договор, определящи като неприкосновена национална отговорност сферите на заетостта, труда и социално-защитните системи. Според нас с пакта „Евро+” Европейският съвет отива отвъд Лисабонския договор и осъществява обезпокоителен поврат към една Европа с ултралиберално управление, което налага на европейските граждани тежки икономически и социални политики.
Документът и препоръките в него си позволяват да навлизат дори в полето на автономното колективно договаряне и възлагат на държавите да преразгледат съществуващите споразумения за работните заплати, а където е нужно и степента на централизация на процеса на договаряне, което на практика означава децентрализация и ограничаване обхвата на преговорите. Отричат се и механизмите на индексиране на доходите, отправя се отправя призив за преразглеждане на начина (механизма) за определяне на заплатите. За нас това е директен опит за зачертаване на използваната досега „европейска формула за договаряне”, като се акцентира изключително и само върху „конкурентоспособност и конвергенция”, при това инструментите за постигането на тази симбиоза са вътрешно противоречиви:
-    висока производителност на труда – при ограничаване на разходите за труд;
-    запазване автономността на социалните партньори в колективното договаряне – при натиск върху обществения сектор;
-    свободен избор на политически действия за всяка държава-членка – при препоръчване на възможния пакет мерки.
Дешифрирането на текстовете в пакта, касаещи пенсионните системи, несъмнено води до препоръки за увеличаване на критериите за достъп до пенсия и изисквания за ликвидиране на схемите за ранно пенсиониране.
Духът на повсеместни рестрикции и издигане в култ на макроикономическото равновесие и финансовата стабилност в пакта „Евро+” буди основателна тревога сред синдикалните среди, защото това неминуемо вещае орязване на права и замразяване на доходи, като единственият призив, който се отправя към правителствата е да „консултират своите социални партньори” при приемането на по-значителни икономически реформи.
От трибуната на този форум искам ясно да изразя становището на Координационния съвет на КНСБ, че ангажирането на министър-председателя на България с този документ застрашава изпълнението на подписани вече договорености между социалните партньори, касаещи реформирането на пенсионната система в дългосрочен план, както и че това е абсолютно неадекватен отговор на поставените за обсъждане в НСТС искания на синдикатите за повишаване доходите на населението.
България няма нужда от подобен пакт, България има нужда от Пакт за икономически растеж и заетост, в който социалните партньори да постигнат обществен консенсус по приоритетните за страната направления на действие и в унисон със стратегията „Европа 2020”.
Това е нашият отговор на предизвикателството „Евро+” и други подобни инициативи, с които ни занимават напоследък някои чуждестранни и български политици. Финансовата стабилност и фискалната устойчивост са нещо важно, но те не могат да бъдат самоцел; те са само една малка част от богатия инструментариум за обществено-икономическо управление и когато тя влиза в остра колизия с общовъзприетите ценности и постижения на Социална Европа, за нас копромисът изглежда невъзможен.