Световен ден на поезията

21 март е обявен за световен ден на поезията в края на миналия век.
Отбелязва се от 1999 г. по решение на Изпълнителния  комитет на  ЮНЕСКО.

Решението е на 30-ата сесия на Генералната конференция на Организацията на ООН по въпросите на образованието, науката и културата (ЮНЕСКО) /26 октомври - 17 ноември 1999/ в Париж, Франция, прието на 3 ноември 1999 г. "За всеки жив читател и всеки жив поет."

Целта на този празник е да популяризира четенето, писането и публикуването на поезия по света и, както пише в декларацията на ЮНЕСКО, "да даде признание и сила на националните, регионалните и интернационалните организации за поезия".

АХ, НАЙ-ПОДИР СВОБОДЕН..

Ах, най-подир свободен, весел, лош.
До смърт реален - и правдоподобен.
На симфоничния оркестър - лека нощ.
О, лека нощ, мой въздух камертонен,
в най-краткия, луминесцентен час!
В най-есенния дъжд - и кристаличен -
ти чакаш автобус, мой контрабас,
докрай добър, усърден, симфоничен.
Роялът... Лека нощ. И реквием.
И ти, мой диригент със бюст гипсиран.
Целувам те по скръбния корем,
мой барабан опитомен -
дресиран.
И си излизам... Тръгвам из Бургас.
В пейзажа му от алкохол и вятър.
В беззвучния му въздух падам аз -
концерт на полунощен вентилатор.
От манекен на манекен, от бюст
на бюст, от дъжд на...
Ти тъгуваш.
Не чуваш ли как сричам наизуст
аз своя ритуал на съществуващ?
Аз съществувам с календарен старт.
По навик съм достъпен и пластичен.
На твоя поглед сребърния алт
е тъй далечен, казал бих
класичен.
Самотен съм... Обичах те, от шест
до девет те обичах аз... С ненавист
аз стъпвам връз блестящия ти шлейф -
връз тоя дъжд, по-остър от кипарис.
И пак целувам твоя мокър глас.
Как се усмихваш ти - мой малък намек
за смърт и сън, за смърт и сън в Бургас...
 
Ти - мой разплакан и покорен навик.
Сбогом.

Христо Фотев

ХАДЖИ ДИМИТЪР

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
 
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
 
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по–силно тече!
 
Жътва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!
 
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят...
 
Денем му сянка пази орлица,
и вълк му кротко раната ближи;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
 
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!
 
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.
 
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, зесмена!
 
"Кажи ми, сестро де – Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, –
аз искам, сестро, тук да загина!"
 
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, –
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...
 
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, –
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли – пече!

Христо Ботев