Стоян ЦАНЕВ, художник: Блъскането с лакти днес е още по-силно

Казано на езика на театралите, преди десетина дни Стоян Цанев спусна завесата на последната си изложба, която повече от месец бе едно от най-ярките артсъбития в Бургас. Уговорката ни за среща стана в самата галерия „Петко Задгорски”, ден преди художникът да свали картините. После му предстоеше пътуване до София, после още замайване между приятели, стативи и четки, хубаво вино.
Темите за разговор със световноизвестния ни живописец, график, керамик, скулптор никога не свършват – от изложбите в чужбина, които „са по-кофти от нашите” до местата за паркиране, от изкуството ни, което „преживява някакъв ренесанс, странен, балкански”, до интериора на изисканото ретрозаведение, в което сядаме на чай. 

- Обикновено интервюираме художниците, когато откриват изложбите си, но сега ти предлагам друг подход – да разберем какво се случва с картините след една изложба и най-вече с художника, когато вече не е така на показ пред обществото.
- Разбирам, някакъв послеслов искаш... Изложбата не е кой знае какво в живота на един художник. Когато дойде краят й, нещата се събират, тия, които имат червени точки, хората си ги плащат и заминават, а останалите картини си чакат клиенти, но на друго място, най-често в ателието.
- А умората, напрежението?
- Не, не, не е чак така. Разбира се, покрай всяко показване на картини има и задължителното събиране с  приятели, малко повече пиене... такива неща. Просто няколко дни човек си почива и после започва да си живее както преди. Това се случва с мен. Подреждането на една изложба изисква няколко дни работа, опаковане, пренасяне, за което са нужни приятели и си длъжен да почерпиш, за да стане празник. Понякога се събират малко повечко дни, затова е нужна и малко по-дълга почивка и почваш после пак да бачкаш, за да не правиш глупости. Като не работи, човек прави глупости.
- На теб случвало ли ти се е?
- Ами да, като не бачкаш, какво правиш – ходиш и пиеш!
- Доколкото знам, тази изложба отива в София. По кое време ще я откриеш?
- На 9 януари ще бъде открита в София в най-голямата галерия “Кръг плюс”. Това ще е първата изложба за 2008 г. Има някакви разговори и за чужбина, но ще изчакам, може би през есента ще се случи. Знам къде ще бъде, но има време и ще премълча сега точното място. И то е защото не ми се пътува толкова, колкото ми се пътуваше преди. Свързано е с тежка организация, пак багажи...
- Само не казвай, че си лишен от младежки плам и енергия...
- Не, не става дума за това, аз даже имам младежки плам малко повече, отколкото трябва. Предпочитам обаче тая енергия да си я показвам в ателието, отколкото по пътищата. Все пак човек си прави някакви равносметки – по-добре е да бачка, отколкото да се пилее по пътя... Стига толкова! Е, пак ще пътувам, разбира се, но подбрано!
- Не ти се разточителства с времето значи, започва да става ценно...
- Да, понятието време е вече малко по-друго за мен, отколкото преди години. Преди толкова щедро се разсипваше!... Сега предпочитам да стана и да си гледам работата. Ти знаеш ли какво беше? Примерно Токио, представяш ли си, ако трябва да пътувам, имам над 10 излитания за там, всяка година, първо трябва да стигна до София, да стягам куфарите, картините, оттам някакъв самолет през Париж или Франкфурт, после – 12-13 часа в небето. Минават цели дни!
- Искаш да кажеш, че в различните периоди от живота си човек преосмисля нещата?
- Така е. Преди като ми казваха, мислех, че е поза и никак не вярвах. Затова много автори с течение на времето се затварят някъде и се отдават само на работата.
- А променя ли се отношението ти към наградите, защото ти не каза, замълча за голямото отличие “Захарий Зограф”, което получи тази година.
- Е, какво толкова!... Не мога да кажа, че чак от скромност съм мълчал. Аз се радвах на признанието, защото не можеш да седиш като теле, когато те награждават. Изразил съм емоция, но го смятам за естествено да ти дадат награда, като си работил. Както се казва – крайно време беше.
- Неотдавна си говорихме за самотното занимание на художника и необходимостта му да се среща с приятели. Но днешното събиране е по-различно, нали?
- Да, хубаво звучи - самотно занимание и слава, Богу, че е така, иначе нямаше да ми харесва. Представяш ли си да работиш в някой колектив и да имаш шеф на главата си?
- Какво да си представям, за мен това е реалност!
- Аз не мога да си представя! Нормално е, след като си бил часове наред, дни дори, затворен в ателието, иска ти се след това да се събереш с някого, да пиеш кафе, да обмениш някоя клюка... Но какво виждам днес? Младежите, гледам ги на масата, всеки вади стотинки - и момчето си плаща, и момичето също. Едно време, като ходехме на Запад, ми правеше впечатление как точно до стотинките вадят, плащат, делят нещо... А ние едно време се карахме затова кой да плаща! Може би защото нямаше какво да си купим с парите, които имахме. Ами нямаше, нищо нямаше - нито апартамент, нито кола. Освен едно пиянство. Така беше! Ние правехме маси като за сватба. Вземеш хонорарите, като се събирахме в София, няма какво да правиш и – огромни сметки!...
- Говорим си в навечерието на хубави празници, когато всеки се поразпуска, изпада в умиление, благотворителността зачестява, някакъв катарзис сякаш преживява, но като се събудиш на другия ден – гледаш пак същата работа, хората, са станали даже по-злобни, по-завистливи, лицемерни. Защо е така?
- За жалост, около нас повечето неща, които стават, са пълна дивотия. Хората се променят, няма начин, но интересното е, че тия, които навремето са били злобни, сега са още по-злобни. Тия, които  бяха нормални, сега са още по-нормални. Човек избира в свободата какъв да бъде. Злобата, недружелюбието, завистта – откакто го има човек съществуват, не може за 20-30 г. да се извърши генерална промяна, само че сега повече се показва, изостряне има някакво. И това блъскане с лакти напред – още по-силно е.
- Ти не изблъска никого, не влезе в политиката.
- Трябва да съм луд! Огледай се и на тия избори да видиш какво стана, за да не ми задаваш тия въпроси. За съжаление все по-кофти става. Единият кмет си отиде и започнаха да му вадят ризите – какво направил, какво не направил... И то по някакъв странен начин, първо се хванаха за паметниците. Оня ден случайно попаднах на предаване по СКАТ – закарали там някакви възрастни лумпени, питат ги за мнение. То не става така! Едно време имаше сериозни журита от цяла България и се правеше подбор, представяха се макети... Сега става някак си под масата и всичко се прави набързо.
- Много добре, че сам отвори дума за паметниците, тъкмо щях да те питам. Ти си автор на една огромна скулптура, експонирана в центъра на Силистра, точно пред художествената галерия – великолепна сграда, респектираща с мащабите си, с архитектурата, и най-вече с поддръжката!
- О, суперзала е там! Голяма сграда и я поддържат. Ангел Станев ме покани, професорът, един възвисен човек, той се бореше преди с кметската управа, той уреждаше всичко. Но не ме питай за Бургас. Мога да си кажа мнението, но защо? Преди никой не ме е питал, не е искал да чуе какво мисля аз, дали ще е интересно сега? За тази работа конкурсът трябва да е отворен, творецът да е подбран измежду най-сериозните, да няма срокове. Не бива да бързаме, защото паметникът остава завинаги. Ето следите от някогашните симпозиуми, човек може да види скулптурите в Морската градина – някои са много лоши, но някои са изключително добри. Не мога да бъда възхитен от това, което днес съм видял, макар че поводите са сериозни. Харесвам Войнишкия паметник, но бих препоръчал нещо преди това, ако ме бяха питали. На откриването хубави неща казах, не се отказвам от тези думи. Все пак това наистина е паметник за падналите във войните, а онова, което сложиха пред Военния клуб – то е пародия! Бургаският 24 черноморски полк е голям, много хора още помнят какво е било, по-внимателно трябва да се пипа тая материя, по-друго да е отношението. Аз разбирам колегата Николай Колязов, одобрили са проекта му, но му го казах тогава – никога не бих приел, след като има друг колега, спечелил предишен конкурс на същата тема, защото ситуацията е точно такава. Никога не бих приел! Но мен никой не ме е питал – и за пред операта не съм бил жури. Но да не обиждаме творците, твърде деликатна е тази работа...
- Като те слушам сега, си спомних – по повод една изложба са те нарекли един от „приживе безсмъртните”.
- А, това е лаф на Светлин /Русев – б.а./ – живи класици, той ги говори тия, негови измишльотини!...
- Така здраво си стъпил на земята, макар че фантазията ти се рее високо горе. Прекрасна илюстрация си - колкото по го бива човек, толкова е по-нормален, по-земен.
- Много сложен въпрос е това. Нормалният човек трябва да е добър, но не и да е бунак, да стои и да кима на всичко – да, да. В интерес на истината колкото е по-некадърен човек, по се показва, по се блъска напред.... Нали виждаш по телевизията всяка вечер с какво ни заливат – посредственост, ужасна посредственост! И някакви суперлативи се говорят и човек се чуди каква е тая работа.
- Не ми се иска да те откъсвам повече от ателието. Какво остави на статива, преди да тръгнеш насам?
- Започнал съм една работа преди 5 дни и продължавам още. Аз работя по няколко картини, може да са дори 20 неща и ги завършвам почти едновременно – има си там технологичен процес, чисто творчески  моменти, добавям някои детайли...