Столетник живее като куче в изоставена селска къща
Автор: Станислава КОДЕВА
Източник: вестник Фактор
Дядо Христо приписва имота си на дъщеря си и зет си, те го изхвърлят на улицата
“Няма по- голяма мъка от моята. Не съм преживявал по- голям кошмар в живота си. Бях на фронта, усещал съм смъртта, страхувал съм се. Падна ми се горчив живот. Сега живея в страшни кошмари. Няма по-лошо нещо от самотата. Най-близките ми хора ме захвърлиха като парцал на улицата. Не ми се живее. По- добре Господ да ме прибере скоро. Няма за мен празник, няма делник. Всичко вече е без значение за мен”-такива думи реди близо стогодишният дядо Стоян Йовков от село Равна гора, Созополска община. Бившият фронтовак, който скоро навърши 96 години, живее като куче в изоставена селска къща. Тъгата, събрана в сърцето му, не му дава покой нито ден. Старецът се моли всеки ден да напусне този свят.
Мъките на стареца започват преди няколко години, когато приписал цялата си покъщнина и имота си на най- малката дъщеря. Първата година минала добре, но на втората започнал тормозът. Близките му започнали да го отбягват. Преместили го в стаичка на втория етаж на голямата къща. Не го канели на масата, не му говорeли. Започнали да мърморят след него, че място в този дом той няма. Старецът се затворил в себе си. Отказвал да се храни. Станал свит и подтиснат. Разболял се тежко. Дъщерята Тонка му казала един ден, че трябва да напусне къщата. Набързо му спретнали документи за старчески дом, стегнали му багажа и го натоварили в леката кола. Зетят и дъщерята оставили малкото куфарче пред Дома за стари хора в село Ясна поляна, което е само на двайсетина километра от родното му село Равна гора. Обещали да му идват на свиждане. Месеци наред обаче никой не го потърсил. От дома дядо Стоян пишел всяка седмица писма с молба да го приберат, да изкара спокойни старини. Отговор обаче така и не получил. В моментите на отчаяние той споделял на персонала, че иска да се убие.
Един ден отишъл при директорката на дома и я помолил за съдействие. С разтреперани ръце подал адреса и телефона на дъщерята. Казал, че едничката му надежда е да умре не на чуждо място, а в родния си дом. Близките му дошли с уговорката, че ще го гледат, само ако им даде пълномощно, за да получават пенсията му. Дядо Стоян склонил глава, друг избор нямал. Не след дълго тормозът пак започнал. Не минавал и ден, без да го нахокат и нагрубят. Животът на стареца станал непоносим. Събрал в една торба малко дрехи и седнал на пейка на селския площад. Съселяните му съчувствали, но никой не се наел да го прибере. Семейство работници от турски произход го съжалили и го настанили в изоставена постройка накрая на селото. Стегнали стаичка, сложили печка и легло. Това бил новият дом на дядо Стоян. Веднъж на ден жената му носела храна, пари не поискала.
“Какво доживях, чуждите хора да ме гледат, а собствените ми се отрекоха от мен. Дано Господ вижда всичко, той е най-големият съдник”-така описва горчивата си съдба живелият близо век старец.
Дали кметството ще подаде ръка на стареца и каква ще е съдбата му по-нататък , с тези въпроси се обърнахме към кметицата Иванка Петрова. “Не стоят точно така нещата. Дъщерята на дядо Стоян е тежко болна. Затова не може да го гледа. Дядото си е добре така. За него се грижи едно семейство. Не желая да взимам ничия страна”-това бяха думите на кметицата, която отдели само минутка-две на екипа ни.
Потърсихме и зетя Христо. Видяхме и имота на дядо Стоян. Върху него е построена къща на два ката с голям двор. Зетят е бивш военен, занимава се със селско стопанство, гледа животни. Ето обясненията му за този случай: “Какво желаете. Не ме снимайте, не ме записвайте. Иначе спирам да говоря. Какво за дядо Стоян? Този, ако го видя отвън да се моли, няма да го пусна в къщата си. Той е инат и опак човек. Той разболя жена ми. Тя е с рак, тежко болна. Чака трета операция. Не ми се говори за тоя дъртак...”
На изпроводяк ни спря овчар. Пита ни за какво сме дошли в това занемарено село. Разбра, че сме журналисти и ни разказа, че в селото има един дядо Стоян, който бил най- нещастният човечец, който някога познавал. Помоли ни да драснем няколко реда за него с надеждата, че някой ще го съжали и ще му изпрати дрехи и нещо за ядене.
Снимки:
Дядо Стоян
Прочетено: 2648 пъти