Турци приютили окаян столетник

Дядо Стоян: Изхвърлиха ме от собствената ми къща.

 "Няма по-голяма мъка от моята. Бях на фронта, усещал съм смъртта, страхувал съм се. Падна ми се горчив живот.Няма по-лошо нещо от самотата. Най-близките ми хора ме захвърлиха като парцал на улицата. По-добре Господ да ме прибере скоро. Няма за мен празник, няма делник".Такива думи реди почти 100-годишният дядо Стоян Йовков от село Равна гора, Созополска община. Бившият фронтовак, който навърши 96 години живее като куче в изоставена селска къща.  Старецът се моли всеки ден да напусне този свят. Мъките му почват преди няколко години, когато преписал имота си на най-малката дъщеря. Първата година минала добре, но на втората започнал тормоза. Близките му започнали да го отбягват. Преместили го в стаичка на втория етаж на голямата къща. Не го канели на масата, не му говорели. Започнали да мърморят след него, че място в този дом той няма. Старецът се затворил в себе си. Отказвал да се храни. Станал свит и подтиснат. Разболял се. Стопанката на собствениея му имот- любимата му най-малка дъщеря Тонка казала един ден, че трябва да напусне къщата. Набързо му спретнали документи за старчески дом, стегнали багажа му и го натоварили в леката кола. Зетят и дъщерята оставили малкото куфарче пред дома за стари хора в село Ясна Поляна, което е само на двайсетина километра от родното му село Равна гора. Обещали да му идват на свиждане. Месеци наред обаче никой не го потърсил.
Един ден отишъл при директорката на дома и я помолил за съдействие. С разтреперани ръце подал адреса и телефона на дъщерята. Казал, че едничката му надежда е да умре не на чуждо място, а в родния си дом. Близките му дошли с уговорката, че ще го гледат само ако им даде пълномощно,  за да получават пенсията му. Дядо Стоян склонил, друг избор нямал. Не след дълго тормозът пак започнал. Не минавал и ден без да го нахокат и нагрубят.Събрал в една торба малко дрехи и седнал на пейка на селския площад. Съселяните му съчувствали, но никой не се наел да го прибере. Семейство работници от турски произход го съжалили и го настанили в изоставена постройка накрая на селото. Стегнали стаичка, сложили печка и легло. Това бил новият дом на дядо Стоян. Веднъж на ден жената на единия от турците му носела храна, пари не поискала.
"Какво доживях, чужди хора да ме гледат, а собствените ми се отрекоха от мен. Дано Господ вижда всичко, той е най-големият съдник"-така описва горчивата си съдба живелият близо век старец.
Дали кметството ще подаде ръка на стареца и каква ще е съдбата му по-нататък , с тези въпроси се обърнахме към кметицата Иванка Петрова. "Не стоят точно така нещата. Дъщерята на дядо Стоян е тежко болна. Затова не може да го гледа. Дядото си е добре така. За него се грижи едно семейство. Не желая да заемам ничия страна", казва кметицата, която отдели минутка-две на екипа ни.
Потърсихме и зетят Христо. Видяхме и имотът на дядо Стоян. Върху него е построена къща на два ката с голям двор. Зетят е бивш военен, занимава се със селско стопанство, гледа животни. Ето какви бяха обясненията му за този случай: "Какво желаете. Не ме снимайте, не ме записвайте. Иначе спирам да говоря. Какво за дядо Стоян? Той е инат и опък човек. Той разболя жена ми. Тя е с рак, тежко болна. Чака трета операция. Не ми се говори за тоя дъртак..."           
На изпроводяк ни спря овчар. Пита ни за какво сме дошли в това занемарено село. Разбра, че сме журналисти и ни разказа, че в селото има един дядо Стоян, който бил най- нещастният човек и ни помоли да напишем за него, дано някой да го съжали и да му изпрати дрехи и нещо за ядене. Или просто да чуе от неговите уста как е живее.  
Къде е истината? Може би някъде по средата. Публикуваме този разказ по магнетофонни записи от видяното и чутото, което проверихме след читателско писмо, изпратено до редакцията.