Още като стъпя на жп гарата и ме залива особена емоция

Константин Сагаев принадлежи на известната музикална фамилия, роден е през 1946 г. в София. Започва да учи история и археология в Прага, но събитията през 1968 г. го връщат в родината и дипломата си по история получава в Софийския университет. Трудовият му път минава изцяло в областта на културата – у нас и в чужбина.
Неотдавна двамата с брат си Желяз основават издателство “Братя Сагаеви”, което ще залага на стойностната литература. На книжния пазар вече се появи неговият пръв продукт “Книга за балета”, написана от техния баща Любомир Сагаев. Бургас е първият извънстоличен град, където организират публично представяне на любопитния сборник. “Книга за балета” ще се продава довечера в операта, а поводът е премиерата на “Любовна магия” и “Пролетно тайнство”.
Константин Сагаев е семеен, има син Любомир, студент по международни икономически отношения в София, който посвещава голяма част от времето си на бургаския клуб по японското бойно изкуство кендо.

– Г-н Сагаев, поздравления за хубавото издание - “Книга за балета”! Бихте ли очертали аудиторията, за която е предназначено четивото?
– Най-ценното на книгата е нейната достъпност. Написана е на високо професионално ниво, а в същото време е адресирана до широка четяща публика – от най-обикновения човек до специалиста. Смея да твърдя, че в нея ще намерят ценна информация и тези, които учат балет, и тези, които просто искат да знаят повече, преди да отидат на поредното представление. Описани са 60 балета на 34 композитори, от които 14 български. Стремяхме се с брат ми да запазим максимално откритията и разработките на баща ни, който почина през 2001 г. и до последно работеше върху ръкописа. В ония по-далечни години не можеше да се пише скандално, например, че примата на театъра избягала с еди-кого си... Това сега може да се прочете, брат ми е направил само стилова корекция, където е необходимо.
- Израсъл сте в дом, в който музиката е била поставена на пиедестал. Вярно ли е, че сте изгледал несметно количество спектакли?
- Още като малък бях все някъде воден – на опера, балет, оперета. Тогава и телевизия нямаше, та аз наистина израснах с музиката. Баща ми ме запознаваше с композитори, диригенти, изпълнители. Със Саша Попов съм се запознавал... Тук ролята на майка ми е много голяма, тя беше педагог и се отнасяше към мен като със свой ученик. Предварително се информираше какво ще гледаме и изпитваше абсолютна необходимост и мен да запознае. Аз трябваше да знам, преди да отидем на концерта, за какво се разказва във фантастичната симфония, какво ще се случи на сцената. Тя ме учеше на това – да слушам музиката и да я възприемам. Баща ми нямаше време. Дълги години той беше директор на филхармонията, непрестанно нещо организираше, летеше, хвърчеше... Затова майка ми седеше до мен в залата и такива неща ми нашепваше в тъмното – след малко ще засвири обоят...
- Тази музикална подготовка - доста стабилна, както се разбира, как така не я увенчахте с професионална диплома?
- Баща ми беше много демократичен човек, но... допусна грешка. Никога не трябва да се дава пълна свобода на избора на един човек, който още не знае накъде да се насочи. Стана така, че аз, който ходех два пъти седмично на уроци, по пиано, отказах да се занимавам с музика. Един ден баща ми се изправи пред нас с брат ми и попита – ще продължавате ли да ходите на уроци или не, изберете сами? Естествено, че отговорът беше – не, за което сега дълбоко съжалявам. Но как иначе, на тази възраст, 16-17-годишен, когато другите скитат нагоре-надолу, какво съм можел да кажа?... Иначе нещо у нас го има – примерът на баща ми, музикалната жилка си я носим с брат си, но не се разви у нас, ние се насочихме към писаното слово. И лично аз, пак съм бил в сферата на културата, макар и в тая, чиновническата – министерството, културния ни център в Прага...
- По майчина линия коренът ви е от Бургас.
- Да, имах баба и дядо, живееха на ъгъла на “Александър Велики” и “Ботева”. Къщата и до ден-днешен си стои. Помня горния етаж с 4-те стаи, в които живееха двете ми лели със семействата си, вуйчо ми със семейството си, баба ми и дядо ми. Всяка зимна и лятна ваканция съм изкарвал в Бургас. Събирахме се от различни махали да си играем, морето беше наше и ни беше до колене... Родът на майка ми всъщност е от Несебър. Там не е имало гимназия и затова са се пренесли тук. После къщата отесня, семействата се пръснаха, но и сега са живи и здрави, виждаме се... Баба ми е от многоброен род, девето дете и можете да си представите колко втори братовчеди имам в Бургас. Спокоен и тих град, в който хората се познават и уважават! Това си спомням. Сега може би не е така, не съм идвал от няколко години тук. Но тогава хората се поздравяваха по улиците, ходеха бавно на разходки из Морската градина, наричана тогава Булеварда. Какво още? Град с изключителна интелигенция, с изключително живо присъствие на творци. Драматичният театър – с неговите скандални истории за уволнения, за родените тук артисти, за художниците, които са творили. В малко градове го има това – атмосфера! Обожавам да пристигам на жп гарата – толкова стара, реставрирана, достолепна, още като видя часовниковата кула и ме залива особена емоция, става ми приятно. Знам, че и тук има проблеми, но за мен Бургас е друг свят, отломка от моето минало, което никога не мога да забравя...
- Фактът, че издавате тази книга, на какво е резултат – уважение към това минало, синовен дълг, плод на музикалното Ви възпитание?
- Когато решихме с брат ми да издадем книгата, когато той ми каза, че работи по последната редакция, само в езиково отношение, ние знаехме, че ще изпълним нашия синовен дълг. Но той ми каза и още – не е само това, не е само този дълг. Книгата е и нашият принос в музикалната ни фамилия, работехме я със съзнанието, че тя трябва да стигне до хората. Затова и вложихме финанси. Решихме да не искаме пари от институции, защото който и да беше се включил, все щеше да внесе своите изисквания, а ние искахме да запазим целостта и автентичността на ръкописа. В подготовка е 5-о издание на епохалната “Книга за операта”, пак от баща ни, превърнала се в библиографска рядкост, тъй като в годините на демокрацията изобщо не е отпечатвана. Работим и върху проект за трима забравени български композитори – Венедикт Бобчевски, Димитър Караджов и Хераклит Несторов.
- Разсъжденията Ви ме подтикват да Ви попитам – ние признателен народ ли сме, имаме ли волята да ценим и уважаме миналото? 
- Не знам, труден въпрос... Има признателност, но пък и няма... Някои неща се забравят. Има различни случаи – докато е жив човек, не се сещаме за него, а едва при неговата кончина започват словоизлиянията – кой си е отишъл, какъв човек сме изгубили... Има го и обратното – след смъртта му да е забравен. Вие в Бургас имате, Христо Фотев – такова творчество и такъв живот! Последният бохем, нищо по поръчка не е написал, нищо излишно... И животът му е особен и е бил винаги в устата на хората. Смятам, че са двояки нещата – хем ги забравяме, хем пък трябва и да напомняме... Но не мисля, че сме неблагодарни. Може би аз се движа в такава среда, защото имам близки и приятели, които все по-често и по-усърдно се заравят в миналото. В предците си, искат да знаят корена. Защото е важно колкото може повече назад да знаем, да сме информирание. Така ще сме наясно със себе си, поне би трябвало...