Старица вегитира, затворена в ковчега на самотата и нищетата

    Има все още къщи в Бургас, стари, извехтели, очукани, с високи тавани, неприветливи стаи и лющеща се мазилка. Те са от общинския фонд и там са настанени хора, които чакат милостта на живота, а тя пък винаги отвръща лице от тях. В една от тези къщи на ул. „Софроний” 12 в мизерна кухничка и ледено холче живее сама възрастната Атанаска. Единственият й допир до света е мръсното прозорче, до което тя стои и наблюдава минувачите. С надеждата някой да се отбие при нея и да си поприказват. Никой не влиза...

Компания й прави единствено радиоточката и тя си говори с нея, за да се почувства жива, за да провери гласа си там ли е, да се увери, че съществува. От време на време при нея се отбива съседката й Бистра. За да й купи нещо за ядене. Атанаска няма пари и нещото се изрязява в два хляба и някое парченце сирене.



    Държавата ми даде 16 лева и ми взе 20

    Оплаква се Атанаска. Жената не може да си обясни как с едната ръка са й дали пари, а с другата са й взели. Тя е инвалид от години, но едва сега излиза решението на ТЕЛК, с което пенсията й от 65 лева става с 16 повече. Докато влезе в сила това решение ще минат месеци. В същото време обаче, според критериите за бедност в България, Атанаска изведнъж става безмерно богата в очите на социалните служби. Полагащите й се досега 20 лева помощи, секват. Тя вече няма нужда от тях, според социалното министерство. А това, че новата й увеличена песния скоро няма да се получи, никого не го интересува.



    „Не мога, баба, не мога да живея така”-стене старицата. „С тия пари какво по-напред да си купя? Какво по-напред да платя? Имам тежко заболяване на ставите. Казаха ми да ида в София да се опирирам. С какви пари да стигна до София? Как да си платя операцията? Нощем не мога да спя от болки. Въртя се из леглото, няма покой, ни на една страна, ни по гръб. Иде ми да вия като куче, но не мога да си купя обезболяващи. Скъпи са. И дните и нощите ми минават в болка. Тя не спира, дълбае, сърцето ме боли чак. Едва я понасям, понякога ми идва да се самоубия”



    Цял живот Атанаска била на крак в дом „Майка и дете”, взела едно от изхвърлените и го отгледала като свое



    Болките и изхабените стави Атанаска си обяснява с тежката си професия. Дълги години работила като санитарка в дом „Майка и дете”. А там не подгъвали крак от сутрин до вечер. Малките им пациенти плачели, тя била милозлива, носела ги на ръце, гукала им...

Самата аз нямах деца. Може би затова ги обичах толкова много, обяснава тя. Това беше и причината да се разведем с мъжа ми. Хубав човек беше, добър, но когато останахме бездетни и когато се разбра от лекарите, че причината е в мен, той ме напусна. Разделихме се с болка, но не го спрях. Той искаше да има деца и можеше. Аз не можех. И нямах право да го задържам до себе си. Оттогава започнаха самотните ми дни и нощи. Имах само работата си и цялата си енергия отдавах там. А нощем плачех от мъка и самота.



    Краси беше едно от бебетата, които постъпиха в дома. Нищо не знаехме за родителите й, такива неща се пазеха в тайна. Беше болнава и много чувствителна. Обръщах й повече внимание и детето се привърза към мен. Като идвах, гукаше, изправяше се в леглото, протягаше ръчички. Като си тръгнех, започваше да плаче жалостиво. Накрая, като проговори, ми каза мама. Никой не ме беше наричал така досега... Тогава и лекарите, и шефката на дома ми казаха – защо не го вземеш? То ти е пратено от Бога.



    Краси никой нямаше да я осинови. Щеше да си остане сираче и да я пращат от дом на дом. Не беше здрава, не беше от децата-мечта...Тогава много се колебах. Исках я, исках да имам дете, но хората бяха против. Особено сестра ми, която казваше – защо ти е чуждо дете, как ще се справиш сама? Защо не си гледаш живота? Съседи и приятели също ми казваха, че не ми трябва на стари години проблем вкъщи. Обаче аз не ги послушах.



    Взех детето и двете започнахме да живеем в малката общинска квартира. Няма да разказвам колко много преживях. Трудно е сам човек с дете. Особено в ония години на прехода, когато цените скачаха и нямаше какво да се яде. Почти никой не ми помагаше. Пращах Краси на градина, аз тичах на работа. Връщах се и веднага я взимах. Тя боледуваше, колко много безсънни нощи съм бдяла над креватчето й... Обичах я страшно много. Тя мен също. Живеехме си двете и друг свят не ни трябваше. С малката си заплата я обличах, хранех я, не я лишавах от нищо. Изучих я, треперех над нея. Тя порасна и преди няколко години решихме, че трябва да се омъжи. Имаше си сериозен приятел, но двете с една приятелка решили да пуснат във вестник "Лична драма" обява: "Търся мъж, който да живее с мен и майка ми"



    Отначало се учудих на идеята, детска им работа, но после я приех. Няма да ви разказвам колко народ се изпровървя из къщи. Пристигаха мъже от цялата страна. Аз им обяснавах, че трябва да останат и да живеем тримата. Повечето бяха разбрани и си тръгваха. Но се появи един от Кортен. Упорит, веднага хареса Красито, тя ми е хубавка, хваща око. Гонех го от къщи, той пак идваше. Обяснявах му, че ако иска да я вземе, трябва да живее при нас, но той си имал къща в Кортен... Тогава не си за нас – казах му. Той се подсмихна.

Няколко дни по-късно Краси изчезна. Виках съседите, ходих в пицарията, където работеше. Никой нищо не знаеше за нея. В пицарията съм припаднала и едва ме донесли до къщи. Пуснахме и жалба в полицията с молба за общонародно издирване. Сън не спах, такъв стрес получих, че ме прибраха в болницата. След няколко дни намериха Красито. Той я причакал след работа, взел я с колата да й покаже къде живее и тя останала там. Чухме се по телефона, но детето ми беше като омагьосано. Отказваше да се върне. Вече три години живее с него, идвали са на гости два пъти, но бързат да си тръгнат... Нямат деца, няма да доживея и внуче да видя... Единственото дете, което отгледах с мъка и лишения, вече не иска да се върне.



    Не съм нужна на никого, иде ми да си сложа въжето

    Знаете ли какво е самота? Знаете ли какво е бедност? Стоя между четири стени ден и нощ. Не мога да излизам. Много ми е трудно да вървя. През лятото ми бяха написали 58 лева ток – повече от пенсията, която тогава беше 55. Довлякох се до църквата „Света Богородица”, седнах в двора и се разплаках. Помолих Господ да ме прибере. До мен обаче спря журналистка, разбра какъв е проблемът, отиде в Енергото и го оправи. Съседи ми подмятат, няма ли да мра, че да ми вземат жилището. Нямам пари за лекарства. Не мога да отида на операция и да се отърва от болките, които ме измъчват денонощно.



    Гладна съм. Цяло лято гледах плодовете. А нощем ги сънувах. Купувах си по две кайсийки или една праскова. Така ми се хапва грозденце, бананче, ябълка, но са много скъпи. Карам я на хляб и постни яхнии от картофи. Когато много ми се прияде месо, купуват ми кренвирш или парче салам. Но много рядко, защото парите не стигат. Една приятелка ми пазарува, защото не мога да стигна до магазина. Идва и един общински съветник – Бранко Петров веднъж месечно.И ми дава по 20 лева. Много съм му благодарна на това момче, защото тогава мога веднъж в месеца да си хапна, каквото си поискам. А после пак мизерия. Болка и мизерия. Не включвам печката, за да не хабя ток. Пък ми е студено...Не включвам и лампата. Често, като се стъмни, стоя до прозореца и гледам хората, които минават. И се чувствам още повече сама и ненужна.



    Всичко ме боли. Ставите, сърцето, но най-много душата.

    Моето момиче няма да се върне. Болките няма да спрат, защото не мога да се оперирам.

    Тогава защо да живея?



    Не мога повече така. Преди бях човек и се гордеех със себе си. Работих за тая държава 40 години. Сега бих се сравнила с куче. Но и те живеят по-добре от мен... Добри хора понякога им хвърлят храна. А на мен и това не подхвърлят.



    Чета Библията всеки ден. Вътре пише, че самоубийството е грях. Грешна съм, Господи! Прибери ме, защото все по-често ми хрумва да дойда сама при теб. Нищо, че е грешно.