Другият Стойновски

        За родителите ни Атанас Стойновски няма нужда от представяне. Те знаят кой е         скромният човек в работно облекло, който всеки ден през лятото ръководеше благоустрояването на плажа, знаят че той проектира изцяло и после лично наблюдава изпълнението на строителните дейности в заведенията от веригата “Куул плейс”, той построи четирите компютърни клуба “Виртуален свят” в началото на 90-е г. И са спокойни, че идеята на успелия бизнесмен Ваклин Стойновски първи да имаме небостъргач на Балканите, не е младежка прищявка без аргументи, а сериозно анализиран мащабен проект с реални измерения.



        Няма човек от поколението на бащата Стойновски, който да каже противното на     обобщаващата за него реплика: високообразован, възпитан и благ - за разлика от повечето другари с високи постове по комунистическото време. Макар че е построил хиляди сгради в Бургас и без неговото участие съвременният облик на града ни би бил немислим, на 11 ноември 1989г. Атанас Стойновски се оттегля с единствения семеен апартамент, в който са израснали двете му деца Анна-Мария и Ваклин.



        “Другият имот     - къщата в Свети Влас, където живеем със съпругата ми Маруся през лятото и посрещаме четирите си внучета, построих с парите, спечелени от работата ми в Либия, тя е върху платен от мен терен, който получих от община Несебър като жест, че в периода 1989-90 г. помогнах на кметството да     оползотвори държавните субсидии     за строителство –     пътища, укрепване на бреговете, асфалтиране на улици. През тази една година бях поканен за зам.-председател по строителството там. Заварих, може и да не вярвате, около 5 млн.тогавашни лева от излишъци, които спешно трябваше да се     внедрят в инфраструктурата – нещо, за което днешните ръководства на общините могат само да мечтаят. За мен беше въпрос на чест да изразходваме държавните пари в благоустрояване и социална дейност, а не просто да потънат някъде” , обяснява бащата и се радва, че и в Свети Влас го приемат като свой човек.



        Роден е в Бургас, завършил е строително инженерство, завръща се тук въпреки че е имал предложения да остане в столицата с отличната диплома от университета. Минава през всички етапи на професионалната кариера – от помощник-технически ръководител до главен инженер на домостроителния комбинат, бил е проектант, осем години е работил като зам.-кмет по строителството. В Либия прекарва седем инфарктни години като генерален директор на 6-е хиляди български работници от “Техноекспортстрой”.     В Триполи, Бенгази, в пустинята под негово ръководство вдигат стотици стратегически отбранителни обекти, 16 поликлиники, нефтена рафинерия. За кратко отново го връщат в Бургас, за да създаде строително-монтажния комбинат, става зам.-председател на Окръжния народен съвет. Никога обаче не е бил в ръководствата на партийните структури.



        Как се наливаха основите

        Бургас започна да се развива в средата на 60-е години и основното беше да се направи генералният план – транспортно-комуникационната схема, жилищните и промишлени зони, инженерната инфраструктура. Изгради се бул.”Демокрация” върху     тясната уличка ”Толбухин”, за която трудно можеше да се каже, че е двупосочна.     Голям дебат се заформи тогава с дейците на културата за бул.”Булаир”, където     беше пълно със старинни къщички, а те даваха типичния облик на града. Артбохемата беше права за себе си, защото трябваше да се събори най-красивата част от града ни. Но без пробивът “Булаир” и целият ринг “Ив.Вазов”, “Мария Луиза”, “Струга” и надлезът “Вл.Павлов”, автомобилен трафик не можеше да съществува, спомня си инж.Стойновски.



        Едновременно градът имаше необходимост от жилищно застрояване. Оформиха се     комплексите “Изгрев”,”Славейков”, “Лазур”, “Меден рудник”. В Бургас не допуснахме жилищна криза!     Панелното строителство, което всички критикуват, беше държавна политика и за него изградихме цял домостроителен комбинат. Да, то не е красиво, но е и още си остава най-надеждното при     земетресение.     Построиха се детски градини, училища, спортната зала в “Изгрев” и много още социални обекти. Друга     ценна придобивка беше     промишленият водопровод от Мандренското езеро, който не се вижда. Хората знаят, че градът беше безводен, още го нямаше яз.Камчия. Този водопровод предопредели развитието на промишлените предприятия.

Бих искал да се помнят имената на хората, с които заедно градихме     - архитектите Симеонов, Василев, Аргиров, Чонков, Костов, Гюлмезов, Карабелов, Герганова, Сиркаров, Коцев, Няголов, Мархолев - без тях и помощта на колегите им от София – Николов и Агура, градът нямаше да има генерален план. Не омаловажавам приноса на първия секретар на ОК на БКП Николай Жишев, той държеше връзката с правителството и осигуряваше финансовия гръб, на кметовете Вълчо Минев, Христо Савов и Манол Бонев, както и на един голям бургазлия – дългогодишният ръководител на благоустрояването и паркостроенето – Стефан Карагьозов. За нас нямаше материален стимул, работехме за едната заплата, всичко беше ентусиазъм и удовлетворение от спазените     пускови срокове. Но имаше медали и ордени – пазя цяло сандъче с тях, получих и дузина ръчни часовници с лика на Кадафи.     Награда беше да минеш на първомайска манифестация с лента “Ударник”.



        Градихме “България” 8 г., а “Мираж” блесна за месеци

        Зад нас стоеше държавата, сегашното строителство се диктува от материалния стимул, но е голям стрес за инвеститора     - вземаш кредит и го влагаш с риск     за реализацията.     Но пък сега изобилства от качествени материали, каквито едно време нямаше и всички пропуски в сроковете се дължаха на липсата и недостига им. Чудехме се откъде да вземем кулокран, а сега можеш да го видиш на всеки обект. Ако недостроеният ГУМ трябваше да събаряме преди 20 години, щеше да ни отнеме една цяла година къртене с пневматичните чукове. Сега го рушнаха за дни с челюстите на багер, който аз често наблюдавах и цъках от изумление. Следих вдигането и на търговския център “Триа” – за мен беше чудо да гледам какви машини копаят изкопа със смайваща скорост и после как поникна за кратко време. Ние градихме хотел “България”     8 години,     красивият “Мираж” блесна за броени месеци.

           

        “Татко, ще строя небостъргач”

        Каза го точно по този начин. Уплаших се, звучеше стресиращо. Как ще стане такова нещо в България?! Трябваха ми няколко денонощия в изслушване на аргументите, за да се уверя, че такова нещо може да стане. Заведе ме в Дубай , за да видя, как там строят небостъргачи     по 160-200 метра един друг, помежду им – бързо и чисто, крановете са залепени отвън и вътре има друг, който расте заедно със строежа.     Опитът ми ме задължава да предупредя, че българска организация не може да вдигне такава високотехнологична сграда,     механизацията и специалистите трябва да са от чужбина, нашите трябва да гледат как става и да се учат за грубия строеж. Довършителните работи и пуска обаче могат да се реализират и от български фирми. Вярвам на сина си,     няма да ме посрами, смел е и ще видите, че ще се справи. Когато се водеха споровете “за” и “против” проведохме разговор с един от проспериращите строители, той му каза така: защо върху петното от 1 декар не вдигнеш 7-8 етажна жилищна сграда с     8 до 10 хил.кв.м застроена площ, ще спечелиш минимум 1000 евро на кв.м, което сумарно прави 10 млн.евро. Те ще влязат автоматично в джоба ти     без да мърдаш пръст, ще си изкараш живота по гръб. Ваклин го отсече:”Не, ще направя нещо за Бургас!”. Това заслужава уважение. Чувствам се зле като чувам отрицателни коментари за проекта му, но си спомням     навремето моите преговори за всяко     ново строителство. Тук винаги е било така.     Затова казвам – всеки има право на мнение, но нека не го изразяваме по недостоен начин. Всички аргументи против отпаднаха, опряхме до последния – защо в морската градина?     Седем фирми на архитекти – наши и чужди, сред които и бюрото на арх.Стоилов – дългогодишен ръководител на столичната колегия и кмет на София, показаха прекрасни визуални проекти, които се вписваха по един достолепен начин с околната среда и доказаха тъкмо обратното. Всъщност през целия си живот съм работил с архитекти. Познавам ги като гилдия, те     никога не са единодушни, защото творят. Но споровете им винаги са приключвали, когато видят крайния професионален продукт.     Ще съм горд с небостъргача, той ще е моето лично емоционално удовлетворение, защото     най-сетне ще изпреварим Варна - моята мъка през всичките тези години.

   

        Понтони, рампи, душове и 600 чадъра за 10 дни

        Синът ми има навик да иде в чужбина и от там да ми изпрати снимка.        

Да почна от понтонните спасителни постове. Никога     не съм виждал какво е това съоръжение. “Татко, имаш 10 дни да ги направиш”, чувам по телефона и гледам фотоса на компютъра - над повърхността е ясно, но какво е под водата?!     Трябва да го измисля. След което отивам     в “Метални конструкции”, казвам на инж.Гръбчев, когото изобщо не познавам, че трябва да се напълнят варели с пяна, за да крепят основното тяло над водата. Инж.Гръбчев ме слуша и пита – вие не сте ли бащата на Стойновски, който ще строи небостъргача? Оказва се, че е привърженик на идеята и затова приема странната ми поръчка с варелите, спира производството и разпорежда за един ден да е приключено, конструкцията изработих сам и лесно.



        По същия начин се процедираше и с душовете на плажа. Получавам снимка от другия край на планетата и текст: “Татко, дал съм дума на кмета Йоан Костадинов, че плажът ще има душове до 10 дена! Трябва да бъдат солидни и да са като тези, които виждаш!” Не можеш да     обещаеш на кмет и да не спазиш обещанието, щом ти е дал и срок! Аз така съм привикнал да мисля. За 10 дни се наложи изобретяването на технология с вдигане на корпуси без да се изливат бетонови фундаменти на място, всичко да е сглобяемо на части. Но трябва и някой да ги произведе. Отидох при г-н Кехайов в завода по строителни конструкции, той е мой приятел и също фен на небостъргача. Казвам: “Кехайов, направи ми 260 елементчета, но за ден-два, защото на третия почвам да ги сглобявам”. Той ме гледа, гледа, помисли и спря работата на големите елементи, направи десетки кофражи, за да ги произвежда едно след друго. Станаха наистина стабилни и със съвременен дизайн. Вандалите успяват да потрошат само кранчетата.



        А малките чешмички за измиването на краката са си моя лична идея, отдавна съм мечтал да ги има. Няма нормативи, които да ги изискват. Не зная друг плаж да има малки чешмички, смятам че са полезни.



        Другият екстремален момент беше с пътеките за инвалидите. С бетонни основи метални парапети не могат да се изливат. От сглобяеми елементи не можеш да ги направиш, защото кран няма как да стъпи на плажа. Не бива да бъдат малки, защото ще се разместват, ще ги събарят. Измислих нещо средно, а за реализацията ми съдейства новата строителна организация “Среги”. Те предоставиха своя полигон да ги излеем по моите чертежи.



        Хората бяха доволни и от 600-е безплатни чадъри, но едва ли някой допуска, че също бяха проблем. Няма откъде да ги     купиш готови, защото ти трябват едноцветни с надпис “безплатен”, не можеш да ги поръчаш, защото нямаш време да чакаш с месеци ред при голям производител. И за тях се наложи да се работи конструкция и да се произведат и монтират за седмица. Направихме     и подиум за Нептуновите празници, нови вишки. От Куба     получих снимки на къщички бира-скара, и от тях сварихме в разгара на сезона да направим две. Както успяхме за 4 месеца да превърнем занемарената Зимна градина и огромното вътрешно пространство в партера на хотел “България” в прекрасното кафе “Натали”.



        Аз съм едновременно главен консултант, проектант, изпълнител.     Често бургазлии, които ме познават питат - защо не спреш, материално си осигурен, имаш всичко, обикаляй света и почивай. Те не разбират, че аз не мога да живея, ако не строя. Обичам строителството и желая до последния ден, в който     ръцете държат и съзнанието работи, само едно -     да строя. И когато свършат силите ми, да седна до някой     строеж и да гледам как пред угасващите ми очи етажите растат, растат, нагоре...