Проф. Румен ЦОНЕ:Наученото в Бургас ми стигна за Париж

“Ритъм енд блус” е моят благодарствен жест към музиката, обяснение в любов Румен Цонев е професор, д.н. в Сорбоната и към Института по изкуствознание, шеф на театралния департамент в НБУ, музикален директор на Ателие за театър и музика в Париж, музикален директор на Националния театър в Тулуза. Преподава в Сорбоната и в Националната консерватория за драматично изкуство в Париж, гост-професор в Лионската консерватория, Консерваторията за полифонична музика в Тур, както и в Кралския колеж за музика, Лондон. Води майсторски класове в Париж, Лондон, Стокхолм, Ню Йорк, Бостън, Марсилия, Лион... След като превзе света и написа музиката за 160 театрални представления, Румен Цонев направи първия си авторски спектакъл у нас - “Ритъм енд блус”, който имаше премиера на 24 март в театър “Зад канала”. Днес за пръв път представлението напуска столицата и довечера може да бъде видяно на голямата оперна сцена в Бургас. Христо Мутафчиев, Филип Аврамов, Стоян Младенов, Петър Калчев, Стела Стоянова, Албена Михова, Йорданка Илова, Симеон Бончев, Жени Александрова са готови за срещата си с морската публика. - Г-н Цонев, медийното пространство е пълно с възторжени отзиви за “Ритъм енд блус”, не открих нито ред недоволство. А вие харесвате ли крайния резултат? - Може да звучи парадоксално, но аз нямам мечти. Стремя се да ги реализирам и го правя. Така се чувствам удовлетворен, затова нямам време да се замисля – успял ли съм, не съм ли... Винаги трябва да тръгнеш с най-високите намерения и ще стигнеш, където можеш. Не крия радостта си, че така се възприе представлението. Хората излизат като след празник и тези, които вече са го гледали, пак искат! Носил съм го цял живот, аз съм вътре в това представление, то е моят благодарствен жест към музиката, обяснение в любов. Ако питате за жанра, мога да кажа – движещ се образ на това, което животът би могъл да бъде, ако станеше музика. Актьорите съм ги избирал аз и всички са в главната роля. На места пеят на 9 гласа, което е трудна задача, няма такава практика в България. Специално внимание отделям на човека-оркестър Христо Мутафчиев с неговите забележителни гласови данни – ако не беше той, никога нямаше да се състои спектакълът. Труден е в техническо отношение. Аз умирам по 100 пъти, докато мине... - Работил сте на много места по света. По-различно ли е у нас? - Всички ме питат това, но и там, и тук аз правя едно и също. Няма никаква разлика, защото хората в разнообразието си всъщност са еднакви. Разбира се, рискът е огромен, на Запад е много по-трудно, защото конкуренцията е страхотна. Париж е градът, в който и досега се събира целият свят. Ако там имам успех, значи съм се съизмерил с целия свят. Много е важно да си наясно със себе си, да знаеш какво искаш, какво можеш, да нямаш комплекси. В Париж всяка вечер отварят врати 2000 сцени, представяте ли си? Да бъдеш забелязан и на другия ден пак да продължиш, това е важно. Защото един път всеки може да направи впечатление, въпросът е да продължиш и след седмица, след месец, година, да последват години... Но това си има цена. Нека тръгне някой с мен, да види какво ми коства. Да става с мен, да ходи, където ходя аз, да яде с мен, да се прибира по същото време... Аз знам, че това ми е цената, която плащам. Но този живот аз съм си го избрал и съзнателно правя тази жертва – здраве, личен живот. Като пеперудите – знаят, че ще изгорят, но за да видят светлината за няколко секунди, са готови да дадат живота си. - В момента София е разтърсена от визитата на американския президент, а вие я напускате. Това израз на аполитичност ли е и въобще според вас как влияе политиката на културата у нас? - Толкова съм щастлив, че няма да съм там по това време! Никога не говоря за политика, това са дълбоко лични неща. Много добре знам как стоят нещата, но не съм човек, който дава мнения по тия въпроси и не желая да говоря. - Добре, да говорим тогава за леката атлетика и киното! - Е-е, с удоволствие! Ето нещо по-смислено! Да, това е страхотно, задъхано бягане. Преди 3 г. бях на кинофестивала във Венеция, участвах извън конкурса с един американски филм, на който бях автор на музиката. Оттогава всяка година съм канен и имам прекрасни впечатления. Много сърдечно е там – срещите, пресконференциите. Около 60 филма успявам да видя за 10 дни, което се равнява на спринта на 100 м. Всъщност аз не бях добър на 100 м, защото нямах подходящата физика, бях сравнително слаб. Добър на старта, но накрая ме биеха. И досега си тичам, поддържам форма, знам всичко в цялата лека атлетика, минало и настояще, вълнува ме както музиката. Тя, кариерата на музиканта, е едно състезание. Ако някой си мисли, че може да спре и да бъде на същото ниво – греши. Отдавна не обръщам внимание на тези хора, разни завистници, но те си останаха в кухнята и с дребните коментари – виж какво прави този, какво прави онзи... - Четох, че сте фен на азиатското кино, сигурно Ким-ки Дук е допринесъл за тази любов? - Ким-ки Дук – лично го познавам! Имам снимки с него, с целия екип на “Стик №3”. Той за мен е един от най-значителните кинотворци. Станах фен на азиатската естетика, защото обичам нещата в изкуството да не се обясняват докрай. Добих нова представа за времето в изкуството. Ако ние си говорим тук половин час, то на сцената 2 минути са вече съвсем друго време. Азиатските кинаджии успяха, едно към едно, като тече времето, да го направят изкуство. Обожавам тия неща! Често се говори за шовинизма на Франция, за други неща, а всъщност страхотно е величието й, тя толерира изкуствата. Например, Франция е страната, която взема някого от Азия или откъдето и да е другаде, дава му награда на престижен фестивал и той става световен творец. Питър Грийнауей, Ларс фон Триер, Алмодовар пак щяха да са си значителни режисьори, но всеки на своето място, а така Франция отваря пътя им за други световни успехи, дава им друг мащаб и това го прави съзнателно. Абсурдният театър – нито Йонеско, нито Бекет, нито Адамов са французи, но само във въздуха на Париж те могат да създадат този изключително плодотворен жанр. През 1993 г. имаше страхотен инцидент с френски дипломати, отвлечени в Алжир, даже Ален Жупе отиде там тогава, толкова сериозен държавен проблем беше. Но в този ден централните новини започнаха така – Федерико Фелини почина! Нямаше по-важно съобщение! Коя страна ще го направи? От много години живея в Париж, това е моят град, където мога да потъна отново в магията на киното. Там все още има такива малки салони, подобни на някогашните наши студийни кина. В Латинския квартал има едно такова, в което от 30 г. върви панорама на Бергман и влизат по 5-6 души. Не се печели от това кино, собственикът не желае да показва голи жени и е на границата на оцеляване. Но той е част от Париж, от атмосферата на този град и прекрасно знае, че тези хора, които отиват при него, не са такива, които убиват два часа. Не можеш да влезеш на филм на Бергман в киносалон и да няма нещо общо между вас. Те не си говорят, но по нещо са близки. Това са уникални културни феномени, които все още съществуват. - Наградата “Бергман” преди това кино ли е? Единственият чужденец сте, който получава това високо отличие на Швеция. - О, много след това. Беше през 2000 г., за музиката към спектакъла “Кървава сватба” по Лорка. Считам го за един от най-големите ми успехи, много ценни контакти ми донесе. Даже се сприятелих и с екипажа, тъй като пътувах в петък и неделя по трасето Париж-Брюксел-Стокхолм и обратно. За 8 уикенда го направих и знам какво ми струваше. Но не се оплаквам. Винаги съм изповядвал това – да се мислиш не за онеправдан и нещастен, а да се опиташ по най-добрия начин да се справиш. Познавам изключителни личности, които са роби на таланта си. Във Венеция на една пресконференция зададоха въпрос на Мерил Стрийп и се оказа, че микрофонът не работи. Понеже тя е артист от висока класа, вместо дежурните “Проба, едно, две, три...” изви страхотно висок глас! На нейната възраст, в толкова ранен час сутринта, това беше изумително! Дадох си сметка, че това е невъзможно, ако всеки ден с часове не работиш над тоя глас. И само в този един висок тон аз видях цялата обреченост на тази жена, какво прави тя, за да бъде именно Мерил Стрийп! - Да дадем малко бургаски привкус на разговора. Рядко се връщате тук, където е поставено началото. - Тука съм роден, тук са моите учители. Моят късмет в тоя живот е бил да имам прекрасни учители! Почти всички и досега ги имитирам, повтарям това, което са ми дали. Изумителни хора бяха, няма да спра да повтарям - Теменуга Кирова, Златка Миткова, Иван Христов, Иван Вульпе, Милка Стоева. И моят учител въобще – по морал, по достойнство, големият композитор Лазар Николов, и той е покойник. Страшно ми липсва. Това е изумителен подарък от живота – да имаш такива хора около себе си. Всичко, което съм научил в Бургас, се оказа достатъчно да стигна до Париж – и киноуниверситета в кино “Родина”, и бараките на транспортната школа на гарата, където съм учил музика... - След толкова успешната 2007 г. какво предстои? - Наистина, година на рекорди беше. Получих и трите големи музикални награди - “Маестро Димитър Вълчев”, “Икар”, “Аскеер”, за първи път се случва това в историята на България. Направих 11 премиери в 7 различни града и се чудя как съм жив! Сега репетирам “Хамлет” в Стокхолм, имам концерти в Париж. Ние, артистите, не работим за награди, но като дойдат, това са нашите празници. В нашата професия има значение, че си работил с Биби Андершон, с малкия Александър от “Фани и Александър” - по въздуха се предават тия трептения... Понякога това е нещо повече, отколкото един университет да завършиш.