Усещане за Истанбул

Шокиращ микс от шумове и аромати, европейска динамика и ориенталска леност Да пишеш за Истанбул, когато хиляди преди теб са го правили, изглежда налудничаво и даже безсмислено. Обаче Истанбул е град, който те обсебва и не можеш да му устоиш. Разстлан на 180 км дължина и с жители, които никой статистически институт не е успял да преброи – от 13 до 15 милиона, градът е шокиращ микс от шумове и аромати, цветове, ред и хаос, европейска динамика и ориенталска леност. Ако не си бил никога там и отиваш не с търговска цел, а за разтуха – натоварваш докрай сетивата си и в безбройните предизвикателства се опитваш максимално да уловиш духа на Изтока и Запада. И друга причина за изострена сетивност – екскурзията е специална, организирана е от книжарници “Хеликон” и поставя емоционално-ударно начало на поредицата от чествания във връзка с 15-годишнината на фирмата. Спираме да платим за аутобана. Вече сме профучали покрай разноцветни квартали - редят се каменносиви непривлекателни блокчета и богато озеленени къщи, сгради с чудна архитектура - и усещането за среща с мегаполиса се усилва. Тъмен продавач се провира ловко между колите, почти като жонгльор в цирка успява да задържи 2-метровия прът, на който е надянал десетки симидени гевреци. Поставил им е екозащита – увил е тестяната архитектура в найлон. Когато час по-късно набързо се установяваме в хотела и излизаме на разходка, се натъкваме на доста интересни негови колеги. Уличната търговия в Истанбул изненадва с разнообразието си, но и отваря въпроса за трудолюбието на комшиите ни. Кого ли не срещаме по тротоари и площади – пекари на огромни месести кестени, продавачи на кибрит и разни пластмаси, прочутите локуми, халви, подправки, чай от ябълки, канела, гюл... Истински факири са майсторите на дундурма – турски сладолед, с различен цвят и аромат, божествен на вкус. Доближава го до нашия само усещането за студ, а приготвянето му е нещо като миниспектакъл. Майсторът размахва високо горе дълъг прът, на който бързо върти огромната ледена топка и със същата скорост я вкарва обратно в дълбокия цилиндричен съд, където блъскането продължава. Цялото това движение е съпроводено с неясни викове, но не към минувачите, а по-скоро като изблик на някакво вътрешно освобождаване, катарзис за майстора... Търговците около някогашната църква “Света София”, превърната в джамия, са друга история. Облечени в атрактивни пъстри носии, нарамили украсени с пискюли гюмове и чаши, те опасно настъпват, буквално преследват всеки турист да си купи шербет. Екскурзоводът обаче навреме предупреждава – не пийте от сладката течност, ако искате да останем заедно... Което е едно евфемистично подсказване за евентуалните последици, ако се погълне тази сладка напитка... Вероятно и това е причината чужденците да предпочитат снимките до атрактивните продавачи вместо стоката. Отиваме на известния Мисир пазар или иначе казано египетския. Няма друго такова място - ако искате да си купите подправки, там има и такива, каквито никога не сте знаели, че съществуват! Щом разбират откъде сме, търговците направо полудяват – комшу, комшу, подканят отвсякъде, щедро черпят с локуми, ядки и всякакви източни сладости. На места лавината от хора е толкова мощна, че най-сигурният начин да не се отцепите от групата е да се движите, хванати за ръце. Срещу 6 лири сме си купили удоволствието за близо двучасова разходка из Златния рог. На корабчето, с което порим Босфора, е пълно с народ. Хора всякакви – възрастни господа в костюми, деца в шалвари, унесени тийнейджъри. Виждаме и млади момичета, увити в ритуални забрадки, с пристегнати високо до врата яки, така че даже и сантиметър плът да не се показва, но пък отворени за нова мода – пиърсинг на носа! На палубата се открива гледка към екзотичното крайбрежие с древни и ултрамодерни сгради, за които после научаваме от екскурзовода любопитни историйки. Една от тях – когато френската императрица Евгения се задържала през лятото на 1871 г. 3 месеца при султан Абдул Азис, в Париж тръгнали слухове за нейния престой там на път за Изтока. Изглежда шушуканията из коридорите на френската аристокрация не били безпочвени – плъзнал слух, че двуметровият султан, който тежал 160 кг, като изпратил императрицата, бил смалил теглото си на 90 кг... Влизаме в най-старото въжено подземно метро, което ни отвежда в квартал “Таксим” - улиците и сградите там са с европейски изглед, хората – още повече. Млади, усмихнати, със светло излъчване и някак освободени от напрежение и злоба. Едва ли са хора без проблеми, по-вероятно това да е тяхната нагласа към света, мислим си. Книжарниците вероятно не са най-търсеното място от чужденците в Истанбул, затова за мъжа в една от тях сме интересна групичка – влизаме 4-5 души, при това търсим книги на български или от български автори. Той се засуетява в желанието си да бъде полезен и докато рее поглед по рафтовете, чуваме - какво ви трябва, коя книга ви трябва?... Като по команда се обръщаме, жената в дъното привлича вниманието ни на роден език. Оказва се, че е от Балчик. Завършила е гимназия в Добрич, а през 1990 г. напуска България със семейството си. “Добре сте вие сега, влязохте в Европейския съюз, сигурно е хубаво”, любопитства тя и не крие носталгични чувства. Предлага ни кулинарен сборник – турска кухня, но на руски. Впрочем, руският е на почит в Истанбул. На много места могат да се прочетат рекламни табели и фирмени надписи – фабрика, шапки, експорт, а обяснение почти не се налага, просто руснаците там са много. Бурхан, нашият симпатичен екскурзовод, който ни превежда чак на азиатския бряг, казва, че води предимно руски групи, бил е преводач известно време в страната на Чехов. Бурхан също е роден и израсъл в България, държи да уточни, че е от село Острово, Разградско. За първите години в Турция не иска да говори, но сега по всичко му личи, че е добре, справя се с любов с работата и не позволява да го напусне чувството за хумор. Разказът му за Синята джамия, позната и като Ахмеди джами, също като онзи за императрицата, по-рядко влиза в туристическите справочници. Архитектът, който започва строителството през 1609 г. по нареждане на Ахмед I, всъщност построява джамията с 6 минарета погрешка. Султанът му казал тя да бъде със златни минарета, но понеже това би оскъпило много процеса, архитектът прибягнал до хитрост – вместо “алтън” /злато/ престорил се, че чул “алтъ” /шест/. Успял да довърши импозантната сграда за 7 г. и за да няма скандали, издигнал още 1 минаре на джамията в Мека, от която според корана не бивало да има по-голяма. 400 г. по-късно Синята джамия продължава да е едно от архитектурните чудеса на света, за жалост обаче и то не е подминато от човешките набези. Виждаме следи от откъртени плочки - уникалните сини фаянсови плочки, заради които носи името си. Казват ни, че вървят на черния пазар от 5 до 50 хиляди долара едната... Автобусът ни довежда пред българската църква “Свети Стефан”, излята изцяло от чугун. Наричат я още Желязната перла на Златния рог. Втурваме се към това кътче на българския дух, люлка на Възраждането и точно на входа ни пресреща друг търговец – майстор на броеници, дава ги срещу 2 лева или 2 лири. Че са менте, то е ясно, но пък се оказват най-търсеният подарък и май не остава човек от групата без въпросния сувенир. Вътре ни посреща Антоанета, българка от София, която заедно с мъжа си Богдан държи ключа. От нея научаваме, че няма свещеник, идва само ако го повикат за венчавки, а понякога използват мястото като сцена за концерти и спектакли. Бурхан разказва тревожната истина – че църквата, която до Освобождението е била за 40-те хиляди българи там една малка България, с печатница, училище – сега е застрашена от срутване. Построена върху дървени колове във вода, тя е започнала да пропада, но турското правителство, което я поддържа като свое наследство, подготвя реставрацията й. Ако е с автобус, преминаването на азиатска земя струва 4 лири и става по висящия мост с дължина 1650 м, построен през 1973 г. Научаваме, че всичко около Босфора е най! И няма лъжа – къщите са богати и красиви, ресторантите – лукс, а момичетата, уверява ни екскурзоводът – висша класа. Мястото, от което се открива невероятна панорама към европейската част на града и ясно се извисяват небостъргачите на новия финансов център, принадлежи на Коч холдинг. Тузарският квартал се познава по всичко – и по луксозните заведения, и по цената на кафето, което ти сервират, и по блесналите от чистота и ред алеи и градини. Профучаваме после край цикламената жп гара, построена през 1890 г. специално заради “Ориент експрес”. После Бурхан дяволито ни съобщава, че минаваме по улицата на Жирафа, кой знае защо така наричат улицата на проститутките. Иска ни се да влезем във Военноморския музей, където се пази бронзовата верига, опъвана някога в Златния рог, но вече няма време. Още по-лошо – няма място да опишем всичките си впечатления, да разкажем за любезния домакин Ердинч Кюпчу от Бургас и симпатичната му съпруга, за ресторантчетата на кея. Остава обаче усещането за магичния град, възпят вълшебно от Фатих Акин в “Музиката на Истанбул”. Остава и желанието да се върнем отново там...