Следите на Патриарх Евтимий водят към Беломорска Тракия

Гюмюрджинското село Манастир още пази спомен за духовния водач на българите По някакво странно съвпадение лобните места и гробовете на значима част от най-великите българи и до днес остават загадка. Достатъчно е да споменем Васил Левски и Христо Ботев, отец Пасий и плеяда велики и победоносни български владетели. Сред тях е и величавата фигура на Патриарх Евтимий – ученият, църковникът, народният закрилник, стожерът на българските дух и народност. Въпреки нашумялата неотдавна – отново след сто години – теза, че гробът на патриарха е в Бачковския манастир, за местонахождението на последния му пристан има още поне пет версии, подхранвани от пълната неизвестност около последните десет години от живота му. Споменават се и Атон, и околностите на гръцкия град Сер, и Търново, и Пирдоп, и Кърджали. А една от най-аргументираните хипотези – на краеведа Илко Димитров, бежанец от Беломорска Тракия, възкресена и отстоявана от бургазлията Никола Инджов – известен писател и публицист, отвежда право към беломорското село Манастир... Сгушено в полите на Южните Родопи, то се намира само на петнадесетина километра по права линия от границата и крумовградското село Черничево. Кулите на стотина внушителни вятърни електрогенератори са накацали току над селото и околните хребети, благодарение на тях пък почти до самото село вече води прекрасен /не само според родните стандарти/ асфалтов път. Последните два километра са по утъпкана червеникава горска пръст, но прекрасният пейзаж при влизането в селото изличава неудобствата. Разположените на южния склон на рида къщички днес са само двадесетина, а някога са били над четиристотин. До Междусъюзническата война в него са живеели над 2 000 българи. През 1913 г., само няколко месеца след освобождението й, Западна Тракия е изоставена от българската войска. Местното турско население решава да създаде свое държавно образувание – ражда се Гюмюрджинската република. Първата работа на новата държава е да обезбългари района – за да няма България териториални претенции и с надеждата, че Западна Тракия ще се присъедини към Турция. Предвождан от турски офицери башибозук – съставен предимно от черкези, лази и кавказци – се заемат да унищожат българските поселища. В историята остава героичната съпротива на селата Манастир и Сачанли, които заедно се отбраняват от общия враг. Въпреки героизма им българите са принудени да избягат в България. От тръгналите от Дедеагач 40 000 мъже, жени и деца 18 000 са избити по пътя към родината. Както много други, така и Манастир е изцяло опожарено и разграбено. А трагичните събития са документално описани от проф. Любомир Милетич в “Разорението на тракийските българи”, посетил още следващата година Гюмюрджинско... Днес за драмата, разиграла се в селото, не напомня почти нищо, освен руините на няколко къщи. А единственият свидетел, оцелял до наши дни, е в центъра на Манастир, току до чешмата е дървото на Патриарх Евтимий, както го обозначава народната легенда. Според нея патриархът собственоръчно засажда фиданката пред църквата в горната махала на селото. Днес дървото от рода на платаните е величав гигант с обиколка на дънера в основата около 9.50-10 метра. Прекрасната корона се извисява на повече от двадесет метра височина, а клоните му са с дебелината на дървесни стволове. Според науката чинарите живеят до 2 000 години, а диаметърът на стеблата им може да достигне 18 метра. Платан с подобни размери, растящ и до днес в центъра на град Гоце Делчев, се датира от специалистите на възраст петстотин и повече години. Със записаното от краеведа Илко Димитров и от учителствалия в Манастир Димитър Мишев съвпада и фактът, че дървото е в непосредствена близост с църквата. Основите и част от стените на храма съществуват и днес в беломорското село. Нещо повече, в тях органически е вградена къщата, в която живее семейството на Хабиб Баба Емин и на неговия брат Хюсеин, кметски наместник. “Да, тук е била църквата”, казва Хабиб и посочва запазената източна стена. И тя, както и всички постройки от онова време, е изградена само от камък, подобно на крепост. За съжаление обаче нищо като църковна утвар или икони не са намирани около храма, твърди Хабиб. Казва ни го на чист български език, поразително съвпадащ / и фонетично, и лексикално/ с говора на старите тракийци. Такъв говор, какъвто може и днес да се чуе от по-възрастните в десетките български градове и села, приютили преди десетилетия бежанците от Беломорието. Помаците се заселват в Манастир през 60-те години на миналия век. По традиция отглеждат тютюн, картофи и малко дребни животни. Гледат и риган – още преди векове тук са произвеждали риганово масло. В дворовете им се виждат зеленчукови лехи, Хабиб има и пчелин с десетина кошера. Нивичките им са разпръснати из планината, но в крак с новото време стигат до тях не яхнали магарета, а “обуздали” високопроходими пикапи “Нисан” и “Тойота”. Младите пък предпочитат кросови мотоциклети на “Кавазаки” и “Хонда” за придвижване по горските пътища. По говор те са българи, по гражданство са гърци, а по религия - мюсюлмани. На самия Хабиб единият дядо е от Родопите, а другият е преселник от Анадола, където, впрочем, Османската империя е разселвала доста помохамеданчени българи. Въпреки че не е учил много, Хабиб има познания за историята на селото. Потвърждава топонимите, свързани според легендата с пребиваването на Патриарх Евтимий тук. “Има местност Търновица, знам и за Иванкьов гроб”, казва той. Според Илко Димитров Търновица е била известна като Търновските лозя, разположена край селото на един хълм или “бурун”, както му казват помаците. До днес съществува и Владикув гроб. Според преданието именно там е бил погребан Патриарх Евтимий. На голям празник и на Задушница манастирчанки се подканяли “Върте да запалим свещ на владиката”, отбелязва Илко Димитров. Най-вероятно тленните останки на великия българин трябва да се търсят в пределите на голямото християнско гробище в близост до Манастир Разположено на един от околните хълмове, то дори на пръв поглед е обширно - заема може би четири-пет декара. Въпреки че също не е подминато от разрушителната мощ на историческите хали, все пак са позапазени очертанията на гробовете. Няма, за съжаление, останали надписи, поне на повърхността плочите са без епиграфски следи. Един от малкото камъни със следи от обработка е с придадена форма на копиен връх. Или на перо на граматик, ако нагласата на наблюдателя е към духовното... Иначе хипотезата, че Патриарх Евтимий е бил заточен именно тук се поддържа не само от Илко Димитров и учителя Мишев. Защитава я и Димитър Керечиев, чиито спомени са публикувани от видния революционер и поборник Христо Караманджуков. В началото на миналия век Кирил, архиерейският наместник в Ксанти по това време, пише, че е напълно възможно Евтимий да е бил заточен именно в село Монастерион /Манастир/. Подобни податки могат да се открият и при Йоасаф Бдински, който в “Словото за Филотея” твърди, че патриархът е заточен в Македония, а по това време под това име са се разбирали земите до устието на Марица. “Божият човек бе изпратен на заточение в Македония” - отбелязва и Григорий Цамблак в своето “Похвално слово за Евтимий”, сътворено в началото на 15 век в Киев. Там Цамблак изрично пише, че патриархът, пристигайки в “чуждата страна”, се проявил така, че местните жители станали проповедници и негови “благохвалители”. А изборът на Манастир без съмнение е бил обусловен от факта, че селото е било метох именно на Бачковския манастир. И поради принадлежността си към диоцеза на руско-грузинската църква селото се е ползвало с независимост пред османските власти, включително е било подминато от голямата вълна за помохамеданчване на Родопите. Близките връзки с Бачковския манастир се подкрепят и от факта, че в Манастир е имало две големи църкви и четири параклиса в околните местности Селището, Пътчината, Камбанище и Черквище. Доказателства историците могат да потърсят и в многозначителния факт, че значимата част от бежанците от беломорското Манастир се заселват не другаде, а в ямболското село Голям манастир. Точно там, на доминиращите над цялата равнина Манастирски възвишения пък се намират непроучени обстойно и до днес масивни древни руини, свързвани с митичната Парория и манастира на Григорий Синаит, чийто ученик и сподвижник е Евтимий Търновски.