ПРАЗНИЧНО

Почти петнадесет години от началото на прехода у нас все още продължава полемикатата дали да се чества датата 9 септември или не. Днес, в навечерието на шейсетата година от събитието, с нова сила се повдига въпросът за историческата значимост на случилото се тогава.
Не съм историк. Не съм и връстник на онези събития. Не само заради това не чувствам датата 9 септеври като празник. Празник, който да ме изпълва с национална гордост и патриотични чувства като 3 март или 6 септември например. Защото тази дата носи много повече разделение и смесени чувства, отколкото да обединява и да бъде повод за издигане на националното ни самосъзнание. Дори участниците в събитията, довели до случилото се на 9 септември да са имали за цел установяване на нов, по-добър и по-справедлив обществен ред, политическите гонения след това, лагерите и присъдите на Народния съд слагат тягостен отпечатък върху него. За немалка част от нашето общество тази дата е свързана с насилствено отнемане на собствеността и изселвания. Налагането на социалистическата власт е съпроводено с насилствено подчиняване волята на част от обществото над друга част от него. Преустановена е десетилетна духовна, политическа, икономическа и социална традиция, възродила България след Освобождението ни от турско робство. Вярно е и друго – 9 септември е началото на българското участие в Отечествената война. Хиляди български войни остават завинаги по бойните полета в Централна Европа. На всички тях, отдали живота си дължим почит и уважение. Без разлика в поколенията или политическите ни пристрастия. Длъжни сме.
Очевидно е, че в средите на БСП не се отчитат тези разделителни чувства в нашето общество. Изпълнени с подранил предизборен ентусиазъм членовете и симпатизантите на столетницата, празнуващи основно тази дата, пропускат един нюанс. За тържествата тази година е излъчен инициативен комитет начело с проф.Стефан Данаилов. Отчитайки поляризацията в отношението към датата, инициативния комитет не организира празнества, а “отбелязването” на 9 септември 1944г.с официално полагане на цветя пред паметници на жертвите в борбата срещу фашизма. Прави впечатление, че съвсем целенасочено при говоренето за тази дата, подръжниците на идеята за неговото честване поставят акцент върху антифашисткия характер на случилото се. А за събитията следващи в годините се говори с бригадирски патос и ентусиазъм. Ентусиазъм, който обаче не може да ни вдъхнови за нови “бригадирски” подвизи. Защото поколението, което сега и днес е активната част от обществото събра горчивите плодове на бригадирско-кооперативната ни икономика и не малка част от него бе принудена да търси добро образование и работа в чужбина.
На този фон повод за радост е датата 7 септември, чествана тържествено в град Правец. От видяното в новинарските емисии в деня на Съединението, официалният държавен празник остана “инкогнито” до рожденния ден на бившият Първи. По тази причина не бива да ни учудват призивите за бригадивски ентусиазъм в противостоенето на рушителите на социалистическа България, въздигнат от д-р Марангозов от страниците на “24 часа Море” в броя от 8 септември. Очевидно носталгията по бригадирското движение, стройните блокове от маршируващи трудещи се и ученици в празничните деветосептемврийски манифестации ще са основния предизборен лозунг в битката за следващия парламент. С реставрация на топли спомени и чувства, подобно на една актуална реклама, ще завземат сърцата на избирателя. А нищо чудно да се появят и кренвирши... Леки и вкусни като спомените за развития социализъм, но без опашките за тях вероятно.
Очевидната истина обаче е, че дата като 9 септември не може да обедини обществото ни. Вероятно задълго още тя ще остане символ както на антифашистка победа, така и начало на години, белязани от лагери, Народния съд, насилствена национализация. Днес имаме нужда от други символи и дати, които да повдигат националното ни самосъзнание. Ненужна като цяло е полемиката около честването или не на 9 септември, за дата приемана от различните поколения със смесени чувства, особено на фона на тежкия и мъчетелен преход, който изживяхме. Характерът на случилото се след 9 септември самоопределя непразничността й. Дори в годините на зрелия социализъм при празнуването имаше тягостни репетиции по маршировка, организираност и тихо противопоставяне. Под срой, пременени и с плакати в ръце. При непразнуване – наказание.
Всеки български гражданин може сам да избере празника, който чувства значим. Както всеки сам трябва да реши да прости или не за това, което му е сторено. Но дори и да простим, като общество не можем да приемем за общ празник, честването на дата, след която се установи режим, донесъл и страдание, и болка. Дори в името на идеята за по-добър и по-справедлив живот.