Бургас Общини Страната Свят Бизнес Лайфстайл Спорт Ние, Вие, Те

Съединението на Източна Румелия с Княжество България



06 Септември 2004, Понеделник


Автор: Burgas Info



В българската историческа наука е единодушно становището, че Съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885 г. и неговата блестяща защита са най-значимото постижение на българската нация в нейната Нова и Най-нова история. До известна степен поради това научният интерес към тази проблематика у нас е твърде голям, което обуславя и наличието на значителна историческа книжнина по нея. Тук ще посочим изследването на Йордан Митев върху подготовката и осъществяването на Съединението, съвместният труд на Елена Стапелова и Андрей Пантев на същата тематика, монографията на Георги Георгиев върху Сръбско-българската война от есента на 1885 г., проучванията на Радослав Мишев, Георги Тодоров и Симеон Дамянов върху външно-политическите аспекти на този акт и много друг.
Берлинският договор от лятото на 1878 г погреба Санстефанска България и българските земи бяха разпокъсани на пет части, а според някои автори те са били шест. (Има се предвид, че Македония от една страна и Одринска и Егейска Тракия от друга се разглеждат като две съставки на целокупната българска етническа територия.) Северна Добруджа бе дадена на Румъния заради участието на тази страна в освободителната война в подкрепа на Русия и като компенсация за Бесарабия, присвоена от Руската империя. По повод това решение на Великите сили Румънското правителство изпратило протестна нота до участниците в Берлинската конференция, като в този документ се изразявало недоумение поради какви съображения на Румъния й се отнели земи с подчертано румънско население, а в същото време й се предоставяли територии с чуждо население. Протестът на Букурещ естествено не бил взет под внимание и Северна Добруджа останала в границите на Румънската държава. Друга част от българската земя, известна в литературата като Нешки санджак, пък била предоставена на Сърбия, тъй като последната също била взела участие в освободителната руско-турска война на страната на Русия и била със съществени заслуги за взривяването на Източния въпрос поради войната й с Турция от 1876 г. Участието на сърбите в освободителната война се изразявало в изпращането на 50 хиляди сръбски войници в помощ на русите, но едва в заключителния етап на войната, когато победата на руското оръжие вече не будела никакво съмнение. В крайна сметка действията на сръбското управление по времето на Източната криза довели до разширяване на сръбската държава за сметка на България, а този успех засилил апетитите на Белград и към други български територии, най-вече към Македония.
Що се отнася до Македония, Егейска и Одринска Тракия, които се обособили като трета част от целокупната българска земя, тези провинции оставали в границите на Османската империя под предлог, че в освободните български земи оставали да живеят значителни маси турско население. Според чл. 23 и чл. 62 от Берлинския договор Високата порта се задължавала да даде административна автономия на тези земи по подобие на автономията на о. Кипър от 1868 г. Изпълнението на тези пунктове от договора обаче не се обвързвало с някакъв конкретен период, така че на практика Берлинският договор не донесъл никакви промени и надежди на българите, живеещи в тези земи. А според статистическите данни от това време в Македония, Одринска и Егейска Тракия българите са били абсолютно мнозинство спрямо всички останали етнически групи взети заедно. Някои наши автори смятат, че непосредствено след Освобождението в тези провинции на Османската империя са живеели около два милиона етнически българи, а те представлявали около две трети от цялото население на Княжество България и Източна Румелия взети заедно.
В териториите между Дунава и Балкана заедно със Софийския санджак следвало да се създаде трибутарно на Османската империя българско княжество, но с твърде широки автономни права, включително и правото да има свой княз. Така че Княжество България се оформило като четвърта част от българските земи, където българската държава била възстановена, макар и не в най-радикалния вариант. С княжеството обаче се свързвали най-големите надежди на всички българи за постигането на тяхното политическо единство.
Петата част на българската земя се конституирала на юг от Балкана под странното название Източна Румелия. В териториален аспект тази област обуславяла Горнотракийската низина, част от Източните и Северните Родопи, както и земите, заключени между Странджа, Черно море и Източния Балкан. Населението на областта наброявало малко повече от 800 хиляди души, но автономията на Източна Румелия била значително по-ограничена от тази на българското княжество.
Българският народ не се примирил с несправедливите решения на Берлинския конгрес, тъй като те не разрешавали справедливо националния въпрос на полуострова, а в този аспект българската нация се оказала най-ощетената. Поради това още в дните на самата берлинска конференция из цялата българска етническа територия започнала протестна кампания против намерението на Великите сили да сложат кръст на Санстефанските граници на България. Първоначално протестът се изразявал в изпращането на подписки и декларации до участниците в Берлинската конференция или до руските окупационни власти по нашите земи, където се настоявало да се запази България от Сан Стефано. След като тази воля не била взета под внимание и Берлинският договор бил подписан, напрежението по българските земи започнало да ескалира и в някои области дори заплашвало отново да взриви Източния въпрос. В дните на тази кампания спонтанно започнали да се създават т. нар. комитети "Единство", чиито създатели се опитвали да канализират националната енергия по посока на обединението с оглед преодоляване стихийния характер на протестите. На практика създателите на тези комитети формулипали и първата общонационална идея как да се извърши обединението на българската нация. Според тях това можело да се постигне чрез избухването на едно всеобщо въоръжено въстание на българите във всички части на българската земя, което да доведе до ново преразглеждане на статутквото по източния въпрос и да се възстанови Санстефанска България. Характерното в идеята на създаделите на комитетите "Единство" било и това, че те смятали националното обединение като един еднократен акт, който ще разреши наведнъж целия български национален въпрос, т.е. българите ще се обединят веднъж завинаги под скиптъра на българската корона.
Идеята за обединение наведнъж, при това непосредствено след подписването на Берлинския договор и след всеобщо българско въстание, била нереализуема, утопична. Това означавало българската нация да се противопостави едновременно на всички свои съседи и на Великите сили, което предварително обричало подобни начинания на неуспех. От друга страна обаче предложеният вариант на комитетите "Единство" за обединение определял териториалните параметри на българския национален въпрос, които се свеждали до Санстефанските граници на България. В този случай създателите на "Единство" действували правилно и тези техни виждания в последствие залегнали като основополагащи в политиката на българската държава и общество относно въпроса за национално българско единство. Санстефанска България като идеал за българското национално обединение не се обуславяла само от географското разпростиране на българската нация през Възраждането, но и от някои международно признати правни документи, доказващи българския етнически характер на Мизия, Тракия, Македония и Южна Добруджа. Става въпрос за фермана на турския султан от 1870 г. за учередяване на българска екзархия и най-вече за границите на нейния диоцез. Екзархията получавала духовни права над населението в Мизия, Тракия и Македония, като гратиците на диоцеза й съвпадали с тези на Санстефанска България. Дори именно тези граници послужили при определяне териториалните параметри на възстановената българска държава, когато бил сключен договора в Сан Стефано на 3-ти март 1878 г. Наистина гореспоменатият ферман на турската власт не включвал някои български земи като Северна Добруджа, част от Нишко, значителна част от българските селища в Южна Македония и Гюмунджинско, но в общи линии ферманът справедливо отразявал границите на българската етническа територия. Високата порта едва ли можела да бъде обвинявана в пристрастие към българите, както и Великите сили, които предизвикали достоверността на това решение на турското правителство, а с тази санкция - и обхвата на българската етническа територия. Така че санстефанска България като идеал за българското единство бил сериозно подплатен в териториален и правен аспект.
Както вече бе отбелязано, идеята за решаването на българското национално единство наведнъж не била постижима и това много добре проличало в краха на Кресненско-Разложкото въстание от 1878 г. Въстанието не донесло никакви привилегии за българите във въстаналите райони и този неуспех повлиял за отрезвяването на радикалните патриотични кръгове, тъй като те трябвало да разберат, че обединението и твърде сложна и трудна задача, за да се решава стихийно и без предварителна подготовка. Към края на 1878 г. и началото на 1879 г. протестната кампания против решенията на Берлинския договор постепенно заглъхнали, но това съвсем не означавало, че българското общество е изоставило идеята за своето единство. И най-радикалните привърженици на обединението започнали да разбират, че то не може да се извърши наведнъж и че трябва да се възприеме поетапния подход, т.е. националното единство можело да се постигне само на етапи, като за тази цел се използват благоприятните предпоставки и като предварително се определят приоритетите в отделните етапи, а в по-близък план това означавало да се реши коя част от българската земя най-напред трябва да влезе в полезрението на нацията в контекста за Обединението с българското княжество. До голяма степен отговорът на този въпрос се съдържал в конструирането и политическото развитие на Източна Румелия.
Веднага след подписването на Берлинския договор Временното руско управление взело енергични мерки за изграждането на автономната област. Правителството на Русия дало ясни указания на своя генерален консул в Пловдив А.Н.Церетелев да положи големи усилия, за да не бъдат прекъснати връзките между двете части на България. Начело на администрацията в Южна България е поставен способният и енергичен генерал-лейтенант Аркадий Столипин. Държавните институции в Източна Румелия бързо добиват български облик. Повечето от руските чиновници са заменени с местни жители.
Решаващ фактор за укрепването на българското влияние в Източна Румелия са нейните въоръжени сили. Още през 1878 г. руският императорски комисар нарежда да бъде въведена обща военна повинност. Първият набор дава около 9 000 войници, от които 3 000 са от Пловдивска и Сливенска губернии. Подготвени и обучени от руски офицери, последните са включени в Източнорумелийската милиция. Вторият набор, събран веднага след Берлинските решения, дава възможност на още няколко хиляди души да придобият военни умения и навици. Измежду формираните от руските офицери части и подразделения за Източна Румелия са определени 9 пеши дружини и две конни сотни. Почти целият им редови състав е от български младежи.
Във връзка с очакваното нахлуване на турски войски в Източна Румелия командващият руските войски на Балканите ген. Тотлебен предлага на император Арександър II ефикасен план. За кратко време са раздадени над 80 000 пушки. На много места се създават складове с оръжие и боеприпаси. Всички мъже, годни за военна служба, преминават през т.нар. гимнастически дружества, където те се обучават да боравят с оръжие. Общото ръководство на цялата кампания се осъществява от ген. М.Д.Скобелев. Той разработва и подробен военен план за отбраната на Южна България в случай, че Турция реши да изпрати войски.
Създадените в Южна България реалности изпепеляват надеждите на Високата порта да превърне Източна Румелия в обикновен турски вилает. Ако желае да се възползва от дадените й права, Турция, изтощена от току-що отминалата война, трябва да води нова. Изправена срещу въоръжените и организирани българи, от една страна, притискана от Русия по дипломатически път от друга, тя се отказва да изпраща свои войски в Източна Румелия. Постигнатото има огромно значение за българите. Съединението на Южна България с Княжеството е вече само въпрос на време.
Европейската комисия, натоварена с уредбата на автономната област, започва от своята работа в началото на септември 1878 г. в Цариград. На 21 октомври тя се установява в Пловдив, избран за столица на Източна Румелия, където продължава своите заседания. Още с пристигането на комисията в Пловдив, тя е посрещната от местните първенци. В специален мемоар те изразяват мислите и чувствата на българското население в областта. В него остро се протестира срещу широките пълномощия на султана по отношение на Източна Румелия.
Членовете на европейската комисия се убеждават, че Източна Румелия е българска земя и успокояват местното население, като заявяват, че областта няма да се превърне в турски вилает.
След продължителни дискусии между представителите на Русия и тези на Англия, Австро-Унгария и Турция е приет Органическия устав на Източна Румелия. Неговите принципни положения повтарят в основни линии решенията на Берлинския конгрес за Южна България. Централна фигура в управлението на автономната област остава Главният управител. В Органическия устав се отрежда важно място на Областното събрание. То е законодателен орган, който обсъжда и приема законите. Неговият състав е определен на 56 души: 10 се посочват от главния управител, 10 влизат в него "по право" и 36 се избират пряко от жителите на областта. Членовете "по право" са духовните началници на петте етнически християнски общности, мюфтията, главният равин, главният контрольор на финансите, председателят на върховните съдилища за административни разходи. Между сесиите на Областното събрание неговите функции се поемат от Постоянен комитет от 10 души.
Функциите на министерски съвет в Източна Румелия се изпълняват от Частен съвет (Директорат) при Главния управител в състав от 6 души. Най-влиятелната фигура в него е Главният секретар, който е и Директор на вътрешните работи.
В административно отношение Източна Румелия е разделена на 6 департамента (окръзи) и 28 кантона (околии). За седалища на окръжията са определени градовете Пловдив, Пазарджик, Стара Загора, Хасково, Сливен и Бургас. Окръзите се управляват от префекти (окръжни управители), а околиите - от околийски началници.
Европейската комисия посредством Органическия устав налага на Източна Румелия три официални езика - български, турски и гръцки. Скоро българският език се налага за официален почти в цяла Източна Румелия.
Автономната област получава право на свои собствени въоръжени сили - местна полиция (войска) и жандармерия (полиция). През 1879 г. милицията е в състав от 12 дружини (7500 души), а жандармерията - 12 пеши роти, една конна полицейска рота и един поруескадрон (общо 1500 души). В главния щаб на въоръжените сили на Източна Румелия се назначават предимно чужденци. Едва през 1883 г. тук е изпратен на служба първият български офицер - майор Сава Муткуров. Докато щабът се ръководи предимно от западни военни специалисти, то ротите и дружините се командват от руски и български офицери. Редовият състав е формиран предимно от български младежи. Тези факти обясняват защо до края на автономното управление въоръжените сили на Източна Румелия запазват висок български патриотичен дух и играят решаваща роля при извършването на Съединението.
Въпреки това Източна Румелия изплаща на Турция годишен данък в размер на 240 хиляди турски лири, което е едно голямо за времето финансово бреме. Освен това султанът има право да одобрява законите, гласувани от Областното събрание, да назначава и повишава старшите офицери от милицията и жандармерията и т.н. Източна Румелия няма право на самостоятелна външна политика.
За първи път Главен управител на Източна Румелия е назначен Алеко Богориди. Той пристига в Пловдив на 15 май 1879 г. На път за столицата Алеко Богориди снема турския фес и слага на главата си български калпак. Промяната е символична, но важна. Така Главният управител показва на местното население, че идва не като турски чиновник, а като български управител.
Веднага след като заема поста си, Алеко Богориди съставя своя "Частен съвет". В него са включени четирима популярни и подготвени български политици и общественици: Г.Кръстевич, Т.Кесяков, д-р Г.Вълкович и Й.Груев. Султанът се възползва от правото си и назначава за директор на милицията и жандармерията ген. майор В.Виталис (грък по произход, бивш френски офицер, преминал на турска служба). Европейската комисия налага за директор на финансите А.Шмидт. Изграждането на изпълнителната власт завършва в основни линии с назначаването на окръжните управители и околийските началници.
При създаването на Източна Румелия повечето от европейските дипломати нямали ясна представа като каква в етническо отношение ще се определи областта, т.е. коя етническа група ще доминира там. Консулите на европейските държави по правило резидирали в Пловдив и рядко напускали града, като представата си за Източна Румелия в етнически план те формирали на основата на етническата пъстрота на нейната столица. А по това време в Пловдив живеели много гърци, турци, евреи и арменци. Тази неясна представа можела да се разсее едва след резултатите от първите законодателни избори в областта, които да покажат какво е съотношението между отделните етнически общности в нея.
Първите избори за Областно събрание се провеждат на 17 октомври 1879 г. Те дават съкрушително предимство на българите. От избраните 36 депутати, 31 са българи и само трима са гърци и двама турци. Така по един категоричен и безспорен начин се доказва етническата принадлежност на огромна част от жителите на Източна Румелия. Българското надмощие в законодателната институция на областта има важно значение за насоката на нейното развитие, както и за бъдещето й.
След изборите за Областно събрание в Източна Румелия станало ясно, че българите са огромно болшинство от населението на тази област и не случайно те получили правото да доминират в органите на нейното управление, както в центъра, така и по места. По този начин Източна Румелия се обособила като втора българска държавно-политическа единица наред с Княжество българия. Приликите между тези две държави в последствие се набивали на очи, тъй като стопанските, културни и политически процеси в тях си приличали като две капки вода. Така границата помежду им по билото на Балкана се превърнала в една изкуствена разграничителна линия. Не случайно през януари 1880 г. авторитните европейски ежедневници "Таймс" и "Фигаро" предупредили, че Европа не бива да се изненадва ако в скоро време българите от двете страни на Стара планина предприемат стъпки за своето обединяване. Така че параметрите на пъривя етап от програмата за национално единство на българите добили ясни и конкретни очертания.
В началото на 1880 г. се появили обстоятелства, които се преценяват като благоприятни за обединението на българската земя. В Англия идва на власт либерално правителство на Уилям Гладстон, който издига глас в защита на българите по време на Априлското въстание. Мнозина наивни политицив България вярват, че Англия ще промени външната си политика. Друг факт, който се оценява като благоприятен за българите, е конфликтът между Турция от една страна и Гърция и Черна гора от друга и очакваната война.
Инициативата за подемането на конкретни стъпки в посока на Съединението идва от Областното събрание на Източна Румелия. През април 1880 г. то изпраща в София депутатите Константин Величков и Димитър Наумов. Те провеждат няколко заседания с най-изтъкнатите политически и държавни мъже на Княжеството. Тук се решава в Южна България да бъде създаден един Централен комитет, който да оглави движението. Предвижда се също свикването на народно опълчение в Княжеството, отпускането на специален кредит и съгласуване на всички действия между двете части на България. Разработената програма е одобрена от княз Батенберг, който е убеден, че Съединението трябва да се извърши с помощта на армията.
Към средата на май 1880 г. в Сливен се провежда събрание с представители от много градове и села на Южна България. Избран е Централен комитет в състав: К.Величков, Ив.Ст.Гешов, Г.Тилев, д-р Г.Странски и д-р Г.Харканов. Поставена е задачата да се образуват комитети по всички околии на Източна Румелия и да се възстановят под някаква форма гимнастическите дружества.
С цел да бъде проучено становището на Англия спрямо подетата инициатива в Лондон е изпратен с мисия Стефан Панаретов, преподавател в Робърт колеж в Цариград. Правителството на Гладстон не възприема идеята за Съединението. На този етап против него се обявява и Русия.
Не избухва и очакваната война на Турция с Гърция и Черна гора. При очерталата се неблагоприятна обстановка, Съединението е отложено за по-добри времена.
След изборите за Областно събрание от октомври 1879 г. в Източна Румелия междуетническите противоречия и борби са изтласкани на по-заден план поради явната доминация на българите. Сред българските обществени и политически дейци постепенно се оформят противоборства, които се градят предимно върху различното им отношение спрямо Берлинския договор. Оформят се две основни течения, наричани "умерени" и "крайни". "Умерените" гравитират около Екзарх Йосиф, митрополит Панарет, Ив. Ев. Гешов, Г.Вълкович, братя Груеви и др. Това са икономически и социално по-заможни хора, представители на висшия църковен клир и пр. Те не приемат решенията, взети в Берлин, но подкрепят мирните средства - петиции, мемоари и др., за да се издействат отстъпки от Великите сили. "Умерените" решително се противопоставят въоръжената борба в този момент.
"Крайните" най-често са бивши участници в национално-
революционното движение, представители на селските маси, на градската средна и дребна буржоазия. Като техни водачи се издигат Д.Матевски, К.Величков, Г.Тилев и др. Те подготвят българите в Източна Румелия за въоръжена борба и административните власти негласно ги подкрепят.
Постепенно през следващите години между българите се оформят две политически партии - Народна и Либерална. Разделянето става върху основата както на различните възгледи, така и най-вече поради оформилите се интереси, на отношението към Главиня управител и към Русия. Ръководна роля в първата партия играят Ив.Ев.Гешов, д-р Г.Харканов, М.Маджаров, Ст. Бобчев, К. Величков, И. Вазов и др. Нейни членове стават хора от бившите течения на "умерените" и "крайните". В народната партия влизат заможни търговци, банкери, едри земевладелци и др.
Либералната партия се сближава с Главния управител и постепенно се настанява на власт, поради което е наречена "казионна". Между ръководителите на Либералната партия личат имената на непопулярни личности, обвързани в миналото с туркофилска политика като д-р Ст. Чомаков, С.Каблешков, Т.Кесяков и др. Много активна роля в тази партия играят и хора като д-р Г.Странски, Ив. Салабашев и др.
По-популярна първоначално е Народната партия. На нея й помага както близостта с Русия, към която населението се отнася все още с любов и преклонение, така и агитацията за незабавно Съединение. Постепенно положението се изменя. С подкрепата на Алеко Богориди либералите засилват своето влияние. Подкрепят ги и пристигналите в Пловдив, след като в Княжество България се е установил режима на пълномощията, П.Р. Славейков, П.Каравелов и З. Стоянов. В изборите, проведени през 1881 г., либералите почти настигат Народната партия. Две години по-късно, при подновяването състава на Областното събрание, те вече печелят мнозинство.
Мандатът на Ал. Богориди изтича през 1884 г. Между политическите партии в Източна Румелия се повежда остра борба кой да бъде новият главен управител. Активна роля играе и Русия. Тя успява да наложи на Високата порта своя кандидат Г.Кръстевич. С негова подкрепа и с лозунга за Съединенението на уста, Народната партия печели изборите за Областно събрание, проведени през септември 1984 г. Но скоро след това водачите на Народната партия, неоправдали очакванията, си спечелват прозвището
"лъжесъединисти".
През 1884 г. съединистката идея е подета от т.нар. македонски комитети, които се образуват по различни градове на Княжество България - София, Варна, Русе и т.н. Техни инициатори и ръководители са Д.Петков, Д.Ризов, Г.Живков, кап. Коста Паница и др. Тези комитети си поставят за цел освобожението на Македония и присъединението на Източна Румелия към Княжеството.
В началото на февруари 1885 г. по инициатива на Захари Стоянов група бивши революционери образуват в Пловдив таен комитет.
Пловдивският комитет скоро се провъзгласява за БТЦРК с председател Захари Стоянов. Приетите Устав и Програма разкриват тясната му идейна връзка с бившия, оглавяван от Л.Каравелов и В.Левски, БТРЦК в Букурещ. Очевидно З. Стоянов и неговите съратници искат да демонстрират приемствеността в целите и задачите между двата комитета.
БРЦК възстановява старата комитетска мрежа в Южна българия. Неговите ръководители поддържат идеята за федерация на балканските народи.
В първите месеци от дейността на БТРЦК неговото вничание е съсредоточено върху Македонияя. Но на заседанието в с. Дермен дере (дн. Първенец), проведено на 25 юли 1885 г., се взема решение да се преустанови временно дейността в Македония, за да може всички сили да бъдат съсредоточени в Източна Румелия. На това заседание е избран нов състав на Централния комитет: З.Стоянов, Ив.Андонов, Ив.Стоянович и дошлите от княжеството Д.Ризов и кап. К.Паница.
Съединисткото движение в Източна Румелия съвпада с интересите на Александър Батенберг. Той разбира, че може да възстанови доверието към себе си само като подкрепи патриотичното движение на Съединението на Източна Румелия с Княжество България.
Предварителният план предвижда Съединението да бъде провъзгласено на 15 септември 1885 г. Но на 2-ри септември избухват вълнения в Панагюрище и други селища, като се чуват възгласи: "Да живее Съединението!". В село Голямо Конаре местният комитетски ръководител Продан Тишков (Чардафон Велики) свиква резервистите (запасните чинове). Пловдивският префект П.Димитров е арестуван.
На 6-ти септември 1885 г. вечерта източнорумелийските дружини, командвани от Д. Николаев и други офицери-съединисти, обкръжават конака на главния управител Гаврил Кръстевич.
Пред народа и войската е прочетена прокламация, написана от Захари Стоянов. Съставено е временно правителство, начело с д-р Георги Странски. То изпраща още на 6-ти септември телеграма до българския княз, с която се иска от него да признае Съединението. На 8-ми септември Александър Батенберг издава Манифест в Търново, с който обявява, че приема Съединението. На следващия ден, придружен от министър-председателя П.Каравелов и председателя на Народното събрание Ст. Стамболов, князът пристига в Пловдив, където е тържествено посрещнат.
Великите сили са много раздразнени от Съединението през 1885 г. Изненадващо Русия не подкрепя Съединението, тъй като смята, че Батенберг ще укрепи позициите си, а тя вече е била решила да го отсрани от престола. Англия решава да се възползва от създалата се ситуация и се обявява в подкрепа на Съединението, за да отслаби руското влияние в България. Германия и Австро-Унгария от своя страна подкрепят Русия и се обявяват срещу Съединението. Франция също е за връщане на статутквото.
През втората половина на септември 1885 г. България предприема широка дипломатическа офанзива. Делегация, начело с митрополит Климент, отпътува за Русия. Там тя е приета и разговаря с Александър III. Ив. Ев. Гешов заминава за Париж и Лондон. Гр. Начович посещава Виена, а Ст. Чомаков и И. Хаджипетров отиват в турската столица. При тази обстановка на 24-ти октомври 1885 г. в Цариград започва конференцията на европейските Велики сили, които трябва да решат съдбата на Съединението.
На 2-ри октомври 1885 г. сръбският крал Милан обявява война на България и сръбските войски започват бойни действия. Войната заварва българската държава в тежо положение. Основната част от армията е съсредоточена в Южна България, поради очакваното нападение от страна на Турция. Твърде скоро руските офицери са се изтеглили, а българските командири не притежават достатъчно опит.
Общото количество на сръбската войска, която влиза в България, възлиза на повече от 60 хиляди души. Крал Милан я разделя на две части: Нишавска армия, която трябва да овладее София, да достигне Ихтиманските възвишения и тук да посрещне идващите от юг български войски, и Тимошката армия, която има спомагателно значение и трябва да превземе Видинската крепост. Българските войски са организирани в два корпуса - източен, камандван от майор Д. Николаев, и западен - начело с майор А.Гуджев. Обявената от Сърбия война предизвиква небивал патриотичен подем сред всички слоеве на българския народ. До започването на войната са мобилизирани около 108 хиляди души.
Още в първите дни на войната сръбската армия получава сериозен отпор. Сред българското върховно командване възниква противоречие къде да се даде решителното сражение на сърбите. Ал. Батенберг счита, че войските трябва да се съсредоточат на височините при Вакарел. Предимството на това становища е в преодоляването на опасността сръбската армия да бие на части пристигащите от Южна България български войски. Но то има един голям недостатък - столицата София се предава без бой. В крайна сметка изхода на войната решават тридневните боеве при Сливница, които започват на 5-ти ноември. Още през първия ден Ат. Бендерев разбива сръбските войски при височината Мека цръв. На следващия ден отрядът на кап. Зафиров разбива сърбите при Комшица и предизвиква крал Милан да избяга в Пирот. По същото време на юг от Сливница се придвижва Моравската дивизия, която заплашва да нанесе решаващ удар по фланга и тила на българските войски. Но нейното нъстъпление е забавено от отрядът на кап. Кисов, разбит при Брезник. На 7-ми ноември при Три уши сърбите са разбити и отстъпват в безпорядък. По същото време на Южния фронт отрядът на кап. Ст. Попов посреща и разгромява при с. Гургулят Моравската дивизия.
Българските войски вече преминават в решително настъпление и на 10-ти ноември разбиват сърбите при Драгоман, следва ново поражение при Цариброд. В същото време сърбите са отблъснати и от Видин, защитаван под командването на кап. Атанас Узунов.
Стига се до решителната намеса на Австро-Унгария. Нейният посланник в Белград граф Кевенхюлер се явява на 16 ноември в главната квартира на българската армия и иска военните действия да бъдат прекратени незабавно. В противен случай българите щели да срещнат австрийски войски.
При създалото се положение на 7-ми декември 1885 г. е подписано примирие между България и Сърбия. Мирният договор, сключен в Букурещ на 19 февруари 1886 г., възстановява положението отпреди войната.
Съединението на Княжество България и Източна Румелия е признато с подписването на т. нар. Топханенски акт на 24 март (5 април) 1886 г. Управлението се поверява на българския княз. Срещу това България отстъпва на Турция Кърджалийската околия и селата по долината на река Въча, заселени предимно с мохамедани.
Както вече бе отбелязано в началото, Съединението от 1885 г. и неговата защита си остават най-голямото постижение на българската нация от Освобождението до наши дни. На първо време с този акт приключва успешно първият етап от програмата за национално обединение, а този успех инжектира нова доза оптимизъм у българите, че те ще съумеят да постигнат своето политическо единство, ще осъществят идеала си за Санстефанска България. Успехът коренно променя и представата за българите в Европа. По един категоричен и недвусмислен начин българският народ показа, че е достоен за свободата си, че е способен на историческа инициатива, че умее еднакво добре да брани своите интереси, както на дипломатическата маса, така и на бойното поле. След Съединението и неговата защита естествено нараства самочувствието на българската нация.
Определено може да се твърди, че големият успех на българите от есента на 1885 г. даде нови импулси за сетнешния културен е социално-икономически просперитет на България, който през първото десетилетие на 20 век придобива параметрите на истинско чудо, заради което България заслужено си спечели прозвището малкият Прусак на Балканите.


Прочетено: 3594 пъти


Сподели в социалните мрежи
Брой коментари
0
Добави линк
Добавете коментар
Вашето име:
Моля, въведете Вашето име
Коментар:
Моля, въведете Вашият коментар
 
Моля, въведете защитния код
 
За да можете да добавите съдържание в този сайт, трябва да сте съгласни с Условията за защита на личните данни на Смарт Уеб ООД
 


Снимки от Бургас
Добави снимка
Созопол моите цветя През поколение аз Бургас, ФЛОРА 2009 Ботева и Фердинандова Цвете Велодорожка моят изгрев Ремонт носачи Казанлък Конкурс прическа Бургас 2009 Spirit of Burgas
BurgasFoto.com е проект за изграждане на портфолио на фотографи, които желаят да представят уловените мигове и да бъдат оценени. Всеки е свободен да се регистрира и да слага неограничен брой фоtографии и графични дигитални творби на BurgasFOTO.com.
Новини
Информация
Хотели
Малки Обяви
 
Въведете какво търсите
28
29
30
31
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
17
18
19
20
21
22
23
24
25
26
27
28
29
30
01








   Follow bourgasorg on Twitter



Уеб дизайн, уеб приложения, оптимизация за търсачки
уеб дизайн, уеб приложения, оптимизация за търсачки
 
За контакт с екипа на Bourgas.org:   OO359 (56) 826325
kak-development