ПЛЕВЕЛИТЕ НА ЕВРОПА

В последния епизод от проекта „Емигранти” ви разказваме две истории - едната е категорично антибългарски настроена, докато в другата се прокрадва носталгията и обичта към нашенското. Това са двете лица на емиграцията – в България ще се върнат не по-младите, а старите, които още се надяват, че сто евро в България ще бъдат повече от сто евро в Испания. Затова завършваме нашата емигрантска сага с тези, които ще останат в чужбина и с тези, които обещават да си дойдат.

Иво от седем години живее в Мадрид и няма никакво намерение да се връща в България. Роден е в София. Завършва фризьорски техникум, след което известно време работи в телевизията, по модни ревюта, дори отваря собствен салон. Въпреки че печели много добре, липсата на възможности за по-нататъшно професионално развитие го принуждава да замине за Испания. Първите няколко месеца в Мадрид са тежки, защото не говори езика. В момента Иво е собственик на фризьорски салон и за нищо на света не би се върнал в България – заради спокойствието, което е намерил там, заради уредеността и сигурността, заради липсата на намусеност у хората. „За мен България са нацупените хора!... Аз в България бях различен – бях намръщен... Искало ми се е да се забавлявам, но просто средата не ми позволяваше. Тук се научих да се усмихвам, тук се научих да поздравявам!” Емиграцията на Иво не е икономическа, той не бяга от мизерията. Иво бяга от „всеобщата депресия, от негативното настроение на българите един към друг”. Иво е склонен да замине където и да е другаде, да започне от нулата, да започне всичко от начало, но не и да се върне: „Много е грозно да го кажа, но аз не се чувствам комфортно в собствената си родина, сред собствените си хора... Но е факт! Аз не искам да живея в тази неуредица!”

Майката на Иво - Дора не го е виждала от три години. Тя знае, че синът й никога няма да се върне и... не желае той да се връща: „За негово добро е!... Отчаяна съм! Аз не виждам изход!... Дори насърчавам малкия си син да отиде при него.”

„България ли те напусна или ти я изостави?” – пита Мартин Карбовски. „Никога не сме били заедно!” – е отговорът на Иво.

През 1999 година Люба и Антон от Харманли заминават за Валенсия със семейния микробус. По-късно при тях пристигат децата и внуците им и така за десет години в Испания се изнасят да живеят цели три поколения. Люба и Антон печелят добре и животът им във Валенсия е уреден и спокоен. Всички изкарани пари инвестират в недвижимо имущество в България, защото са твърдо решени до няколко години да се върнат в Харманли, надявайки се да живеят добре с испанските пенсии, които ще получават. „Живеем, живеем, ама не е като да си в България!” – казва Антон. – „Винаги ти липсва!... Напоследък започна да ми липсва снега!... За Нова година да си заколим прасенцето, да си направя виното, да си седнем с приятели... Всичко това тук не може да бъде!” Антон плаче за България и винаги се просълзява на песента на Веселин Маринов „За теб, Българийо!”

„Това остана от България – чалгата на Веселин Маринов, снега, прасето и домашното вино.” – коментира Мартин Карбовски в края на проекта „Емигранти”. – „Това сякаш е единствената българска рисунка – кръвта на току-що закланото прасе по снега и звуците на глупава музика. Това, което обичат старите хора у нас, е същото, от което бягат младите. Пропастта между тях е огромна и се нарича Европа. Младите искат да намерят Европа в дома си. Прасето, кървавият сняг и бедуинската музика ги отвращават. Младите знаят, че това не е Европа. Затова остават там. Старите ще се приберат. За да разберат един ден, че няма за кого да заколят прасе, няма на кого да пуснат музика и няма как да продължат да бъдат българи без избягалите си български деца. Това е уникалната беда на нацията в началото на 21-ви век. Оттук нататък можем да споделяме сама една мечта. Мечтата на плевела. Мечтата на плевела е, че въпреки всичко, един ден пак ще ни има! Емиграцията го доказва – българите са плевелите на Европа. И щом могат да се адаптират и порастат навсякъде – то няма как да не могат за виреят и у нас. Един почти оптимистичен извод...”