Рангел ВЪЛЧАНОВ, режисьор:Правата на розата ме вълнуват, не на бодлите

Консумативното общество има в своята стихия възможността да развъжда глупаци

Големият Рангел Вълчанов дойде преди десетина дни в Бургас за закриването на 6-ия “София филм фест на брега”. Режисьорът изгледа на крак “А днес накъде” в претъпканата зала 1 на кино “Тракия”, а после се поклони на публиката и я похвали за нейната интелигентност и търпение да остане докрая.
“Сега ще ти обясня каквото те интересува, я, карай напред, да видим какво безсмислие ще изскочи от цялата работа”, казва ми той, когато сядаме на кафе на другата сутрин, а докрая на разговора аз се ядосвам, че чрез словото няма как да бъде уловена цялата експресивност на събеседника ми – рядък микс от мимики и жестове, резки движения, гневни интонации и мълчания, смях. 

- Разнородни емоции се сляха в Бургас – приятели, танци, част от екипа на „А днес накъде” пак на едно място. Кое надделя като усещане у теб?
- Между другото, да говоря за филма или да не говоря, той е някакъв факт – тъжен, жалък, весел или не, това не е моя работа. Това вече е като едно дете, което си го родил и си го пуснал. И всички му се възхищават или викат – я пък, какво просташко дете, гледай го какво ходи с криви крачета, пък кривогледо май че е... Тук аз не мога да се намесвам, все пак това е лента. И да я мразиш, и да не я мразиш, тя си върви. Публиката е таен феномен и никой не може да каже какво точно е тя – някакво стоглаво чудовище, което си живее като октопод, разни неща шават по него и не можеш да разбереш... Та това е неуправляем процес, аз винаги се намирам в едно особено плахо страхопочитание пред публиката. Понякога с омраза се обръщам към нея - че е толкова глупава, казвам си аз, разбира се, в кавички, напротив – колко е справедлива! Защото тя не е виновна, тя никога не желае да каже – сега пък аз ще бъда лоша! То е спонтанно. Както при любовта, не може да се каже – ние вече сме подписали брак, трябва да ме обичаш. Не, бракът си е чисто и просто едни икономически взаимоотношения. Ти имаш право на това, аз – на това, това жилище се дели, онова се цепи, децата се цепят или делят... И в тоя смисъл аз съм респектиран, че може би това е някаква неписана конвенция между публиката и между този, който предлага своята стока. Макар че ми е обидно да кажа, че е стока, но то е точно така, щом е в обращение. Ти плащаш за нея, за да гледаш. Но аз искам друго да кажа, което повече ме впечатлява, независимо от отношението на публиката. Говорих вече, сега ще го повторя. И ако във вестника излезе това нещо, трябва да се разбере от тези, от които зависи – не като кинаджия го казвам аз!

Пълният текст:
http://www.factor-bs.com/news-2826.html