Как “българският чадър” стана спринцовка

Още не бяха заглъхнали маршовите стъпки от военния парад в центъра на София, когато шести май донесе от Бенгази новината за пет смъртни присъди срещу българските медицински сестри и една срещу палестинския лекар. Либийският съд на първа инстанция ги призна за виновни в умишлено заразяване с вируса на СПИН на близо 400 деца. Събитието се случи една седмица след като полковник Кадафи с невиждани почести бе посрещнат в Брюксел от председателя на Европейската комисия Романо Проди, който емоционално го прегърна и го нарече "братко". Това стана в годината, в която с енергичните усилия и на българската дипломация Либия вече бе поела председателството на Комисията по правата на човека в ООН. Българската държава бе унизена само месец след като официално бе приета за пълноправен член на НАТО. Крехките надежди на София, че в резултат на външнополитическото затопляне около режима на Кадафи той ще прояви внезапна благосклонност и едва ли не още с първото си произнасяне съдиите ще оправдаят медиците и ще ги обявят за невинни, се оказаха илюзорни и безпочвени. Драмата в Либия - вместо да свърши - тепърва започва в най-непредсказуемия си вариант. Оповестяването на смъртните присъди открои отчетливо двата пласта на съдебния процес, които прозираха и се преплитаха още от неговото начало, но едва сега получиха автентични самостоятелни измерения - личния и политическия. Развръзката за обвинените медици в личен за тях план може да се размине сериозно с политическите последици, които вече се стоварват върху България дори само като символи и вестникарски заглавия. Едно от тези заглавия, публикувано в руския електронен сайт "Газета. Ру" гласи: "Шприц вместо болгарского зонтика". В превод: "Спринцовка вместо български чадър". В представите на много хора по света през отминалия двайсети век България се запомни с трудно разсеяните съмнения в съпричастност към атентата срещу папа Йоан Павел Втори. Навремето италианският съд освободи Сергей Антонов поради липса на доказателства, а не го оправда като невинен. Прословутото убийство с чадър на писателя дисидент Георги Марков и до днес поради своята неизясненост запазва подозренията за българско участие. Либийският процес сега предпостави, а руското медийно въображение роди метафората за "българската спринцовка" вместо "български чадър". Посланието на руското заглавие е недвусмислено - българите са убийци независимо дали с чадър, пистолет или спринцовка. Независимо дали са съюзници на КГБ, ЦРУ, или просто са немарливи печалбари, заминали в далечна Либия на гурбет. Ако проблемът опираше само до руснаците, той можеше лесно да бъде обяснен. В момента Москва търси всевъзможни отдушници, за да омаловажи ефекта от убийството на бивш чеченски президент - Зелимхан Яндарбиев, извършено от агенти на руското военно разузнаване на територията на суверенната държава Катар. В Катар по този повод двама руснаци са застрашени от смъртни присъди и не толкова евентуалното им официално произнасяне и изпълнение, колкото шумът около процеса носи много негативи за Кремъл. Проблемът на България обаче далеч надхвърля рамките на руската игра. Възторгът, с който родителите на заразените в Бенгази деца, а и цялото либийско обществено мнение възприеха смъртните присъди означава, че тези хора се чувстват възмездени за своите страдания. За тях - каквото и да се говори, пише и мисли в България - е важно решението на либийския съд. "Аллах Акбар" - Аллах е велик, скандираха и се прегръщаха роднини на заразените деца, след като чуха решението на съда. Не е трудно да си представим, че солидарността в повечето арабски общества е на страната на либийците. Председателят на палестинската асоциация в България доктор Ибрахим Дъгмуш илюстрира доста ясно арабските настроения в подкрепа на Либия. В политически план още от началото на процеса България направи много погрешни стъпки. Причината е не само слабото познаване на особеностите на режима на Кадафи. Истинската причина е в дълбоката вътрешна отчужденост и човешка несъпричастност, която българските власти проявяваха към задържаните медици. Ако при управлението на ОДС се стигна до лъкатушене между крайности - от репликата на Иван Костов "ами ако са виновни" до интервюто на правосъдния министър Теодосий Симеонов, според когото "Либия не е бяла държава", завършили в крайна сметка с усилия да се отлага колкото се може повече във времето произнасянето на присъди, за да не се отразят негативно върху резултатите от парламентарните избори през 2001 г., сегашното правителство отиде в отношението си към Триполи на другия полюс. Изучаване на "Зелената книга" на полковник Муамар Кадафи, лични срещи с него и обсъждане на особености на либийската революция, пълно и безусловно легитимиране с огромни български усилия на Либия като страна, която има моралния кредит да оглави комисията по правата на човека в ООН и чиято съдебна система е независима и справедлива. Тази българска непоследователност - в крайна сметка - прави всички аргументи оттук насетне да изглеждат най-малкото несъстоятелни и конюнктурни. Ако съдът в Бенгази беше оправдал медиците, той щеше да е независим и справедлив. Щом ги е осъдил - той е инструмент в политическа игра. Та нали българската дипломация свърши толкова много работа, за да може Кадафи да се разхожда по червеното килимче в Брюксел и да се прегръща с европейските лидери! Та нали българската дипломация стана свирката в локомотива на полковника! Зад политическия спектакъл, който се разиграваше зад кулисите на либийския процес, прозира още един въпрос. Морално ли е и България, и светът да работят за приобщаването на един режим, в чиято сметка има стотици хиляди репресии, убийства и тероризъм? България - за да го умилостиви, а светът - за да се възползва от богатствата му? Нямаше ли да е далеч по-достойно, ако още от самото начало към Кадафи бе подходено като към терорист, а българската дипломация се бе постарала да потърси развръзка около процеса в контекста на развръзката около Локърби, а не сега, когато са още топли прегръдките на либийския ръководител с Проди? Преди няколко дни на среща между Соломон Паси и Колин Пауъл американският държавен секретар изрази съпричастност с българските медици. Говорителят на либийското външно министерство веднага репликира - по-добре САЩ да се задълбочат в проучване на извращенията над иракчани, вместо да дават съвети и да оказват натиск над независимия либийски съд. Кадрите с извращения и издевателства на американски военни над иракчани от известно време обикалят света, а Вашингтон не спира да се извинява. Не може да не се признае логиката в либийската реакция - на какво основание САЩ се намесват, след като техни хора се гаврят с беззащитни затворници. Но ако се върнем в България, ще стигнем също до поразителни открития. Бившият главен прокурор Иван Татарчев обвини прокуратурата, че е изпълнила политическа поръчка с искането столичният кмет Софиянски да бъде временно отстранен от длъжност. Съдът, който взе решението на първа инстанция, също изпълнил политическа поръчка. Според партийния заместник на Софиянски доктор Милан Миланов не само става въпрос за политическа поръчка, но тя не можела да бъде изпълнена без знанието или дори без санкцията на министър-председателя. Е, с какви критерии една България, в която непрекъснато обвиняват съдебната система, че изпълнява мафиотски политически поръчки, може да упреква либийския съд, че изпълнява политически поръчки! България, в която българи не смеят да се обърнат към български съд, защото не му вярват! Единствените ресурси да се помогне на медиците в Либия са във възможността да се търси сделка с Кадафи, но от името на Европейския съюз. Председателят на българския парламент Герджиков предвиди, че и върховната инстанция на либийския съд може да потвърди смъртните присъди, а едва след това Кадафи да помилва българите. Липсата на ясна и последователна българска държавна концепция по делото в Либия постепенно отвежда към вариант, при който физическото оцеляване на медиците зависи единствено от волята на либийския ръководител, но петното на позора ще остане върху българската държава с произнесените присъди и потвърдената вина от либийския съд. В материален аспект - дори Кадафи да помилва медиците - въпросът за изплащането на обезщетения на семействата на заразените ще остане. При вариант на потвърждаване на присъдите или на каквото и да е осъждане на българите - някой от тяхно име ще трябва да заплати огромните компенсации. А това ще означава и форма на признание на вина, след което ще бъде невъзможно да се обяснява, че тя е несъществуваща. Така ще изглежда България след края на епохалния процес, чийто ход градеше имидж на зеления полковник. В представите на много хора по света, които само бегло проследяват новините, ще остане наистина споменът за спринцовка, която през двайсет и първи век ще замени остарялата метафора за българския чадър. Медиците ни може и да останат живи, но ще бъдат съсипани и разочаровани. Ще има пак парламентарни избори и ще дойде ново правителство, което - нищо чудно - да започне да търси сметка от предишните заради несвършената работа около либийския процес. Не заради справедливост, а заради собствен имидж. Деморализирана среда, в която всеки е виновен за нещо и всеки крие по една истина с надеждата да я взриви някой ден като ядрена бомба. Общество на чадърите и на спринцовките, чийто всъщност тъжен заложник са шестима души в либийски затвор. Между другото - останалите българи, които живеят и работят в Бенгази, изобщо не са показали желание да се завърнат в България. Дори и като знак на протест, че процесът срещу колегите им е политически и несправедлив. Ако наистина си го мислят. Напротив - те се чувствали добре и били добре приети от местното население. Изглежда или не ги е страх, или просто няма никаква разлика дали си българин в Либия или в България.