Жената и нейният празник

На жената, са посветени толкова много строфи. За нея са се водили битки. И тя самата е воювала. И продължава да се сражава - за себе си, за децата... Отначало за права, а сетне и против притискащата я еманципация.

Срещу хамалуването на мъж, деца, шефове... Срещу това да е като многоръкия Шива, да се справя с всичко. Хем да е нечия муза, хем да прави кариера, хем да е домакиня, хем да е с фигура на манекен...

Това е женската орис. 365 дни в годината, а в календара само един са и отредили за празник – 8 март. Едни го приемат, други го отричат, трети искат през цялата година да бъдат на почит.

Осми март води началото си от 1857 г. от нюйоркската демонстрация на жените. Шивачки и текстилки напуснали фабриките и тръгнали по улиците на града с искане за 10-, а не за 16-часов работен ден.

На 26 август 1910 г. в Копенхаген на Втората международна конфренция на жените социалистки стотина делегатки от 70 страни обсъждат въпроса за създаване на международна организация за права и свободи на всички жени. Тогава Клара Цеткин предлага да се отбелязва всяка пролет международен ден за борба на жените за равноправие в памет на нюйоркската демонстрация от 1857 г. В началото празникът бил честван само в няколко европейски страни и САЩ.

Българките са едни от първите, които го отбелязват - на 11 април 1911 г. Те са и тези, които предлагат датата 8 март. Решението е взето на Втората международна конференция на жените комунистки в Москва през юни 1921 г. На нея българките, чиято делегация е водена от Ана Маймункова, правят предложение да се установи един и същ ден, в който да се чества денят за борбата на жените за равноправие, и това да е 8 март.

А днес макар да и да не сме шивачки, и макар да не живеем в края на деветнадесети век, иде ни пак да излезем по площадите и да викаме.

1. Да викаме, че искаме: спокойствие - за себе си, сигурност - за децата си, достойна старост - за родителите си.
2. Да викаме, че не искаме да се озовем без работа година преди пенсията си - квалифицирани, но непотребни, понеже не сме млади, но не и дотам стари, та животът да е приключил вече...
3. Да викаме, че не искаме, ако сме млади, да сме на работа, но без договори и зависещи единствено от капризите на работодателите си.

Но Осми март вече се е състоял. Преди повече от век. И съдбата няма да ни отреди да поставим началото на втори подобен празник. Нито самолюбието ни ще позволи да признаем, че сме оставили нещата да се срутят обратно:

1. след толкова борба за равноправие;
2. след толкова приказки за ролята на жената в съвременното общество;
3. след толкова мълчание в медиите и равнодушие сред управляващите пред факта, че отново сме се превърнали в американски шивачки;
4. заключвани по двадесет часа на работните места;
5. отвличани посред бял ден от насилници и сводници по улиците;
6. пребивани и малтретирани от съпрузите.

Оня Осми март няма кой да ни го организира вече - ни профсъюзи, ни неформални сдружения, ни Народното събрание.

Остана да си го празнуваме поединично. С цветя, които голяма част от жените ще си подарят сами или една на друга.

А най-големите щастливки ще получат подаръци от любящите ги и уважаващи партньори. Но за тях тъй и тъй всеки ден е празник.

ЧЕСТИТ ОСМИ МАРТ, ДАМИ!!!